„И заживели щастливо…” Хм, това беше вече един доста изтъркан край на приказка, нали? Въпреки това Леа дочете цялата книга до изтъркания край. Все пак беше интересна. Разказваше се за вълшебства, невъзможни приключения, които въпреки това се случват, много щастие и добър урок за героя.
Семенцето лежеше сред мократа от росата почва, в очакване някой да го намери и вземе със себе си. Беше изпаднало от плика с другите пшенични зрънца, който държеше една млада майка с малко момченце, които бързаха да се приберат вкъщи.
Колата прелиташе по неравния асфалт, като оставяше прах след себе си, който беше раздухван от хладния повей на вятъра. Около нея се извисяваха гордо върховете на ели и смърчове, оставящи лека сянка по преминаващия автомобил. Няколко врабчета прехвърчаха от дърво на дърво и наблюдаваха озадачени колата. Чудеха се накъде отива.
Вълните ме обляха, а аз се почувствах щастлива и спокойна от игривите гънки на водата. Тогава го забелязах. Беше много рядък и изключително голям. Рапанът имаше синкави оттенъци по черупката и сякаш блестеше. Но въпреки цялата красота изглеждаше сух. И някак… мъртъв.
Едно детско сърце не може да позволи на очите да се затворят, когато знае, че навярно точно в този миг дядо Коледа оставя подаръци и може би е съвсем близо и до неговата елха… Затова аз просто не успявах да се унеса в сън. Слушах снежинките, вятъра, езика на нощта, на звездите и луната, опитвах се да осъществя контакт с тях… Но не и да заспя.