Едно голямо пътуване
Разказът е отличен с трета награда в раздел „Проза“ на Националния конкурс за хумористична литературна творба „Присмехулници” на Община Казанлък / 2022 г.
Здравейте, аз съм Макс!
И живея на планетата Марс. Аз съм едно много интересно космическо същество. Ще ме извините, че не съм особено скромен. Аз съм умен, красив и най-важното – направо си ми е вродено да се укривам. Много хора са претърсвали планетата Марс. Тогава за мен и моето племе бяха лоши дни. Никой не смееше да излезе от укритието си. Мнозина се страхуваха да не започнат да проверяват що за същества сме. Но аз бях смел. Единственото качество, което нямам, е скромността. Тайно излизах от скривалището си, избягвах всичките машини и носех храна.
Веднъж обаче, ми се стори, че един от племето ми завижда:
– И аз мога да нося храна! – обясняваше той.
Отиде да донесе. И си изпати. Върна се вкъщи с три пръста. Единият го нямаше (ние сме с четири общо). Но той се хвалеше. Говореше, че се бил измъкнал на косъм. Тази вечер отново отиде да донесе ядене. Така и не се върна. Всички се чудеха какво му се е случило и разказваха един на друг версиите си.
Аз отново проявих смелост, рискувах и излязох навън. Тогава чух гласове:
– Да се прибираме! После ще дойдем да търсим още!
– Не мога да повярвам, че и на тази планета има живот!
– И такива същества. Хайде да тръгваме!
Чу се пуфтенето на машина и ракетата на хората отлетя.
Сега разбрах. Високомерното същество от племето ми бе разкрито от хората. Те го отвеждаха със себе си. Не можех да им позволя да разберат какво е, откъде идва. Тогава щяха да знаят всичко за нас. Не можех да го допусна. Трябваше да им попреча.
Върнах се вкъщи умърлушен и разказах всичко. Съществата се начумериха, размърмориха се, дочух части от изречения като:
– Еми, да си лягам и…
– Може да заспиваме…
Изчаках всички да се унесат. Написах бележка, че ще спася неразумния от лошите човеци. Излязох от скривалището и се огледах. Нямаше и следа от хората. Имаше следа обаче от нещо друго. Сред високите скали открих една от машините. Беше затрупана с пясък и не се виждаше много. Сигурно я бяха забравили. Поизчистих пясъка, забърсах прахта, отворих вратата…
– Аааа! – изпищя някой.
– Аааа! – закрясках и аз.
В машината видях човек. Опулих се. Ококори очи и той.
– Аз катастрофирах – рече объркано. – Ти пък кой си?
Мълчах и се кокорих насреща му. След малко провлачих, че съм от племето на Марс. Неочаквано заговорих по-бързо и му разказах за съществото от племето, отвлечено от хората. Помолих го да ми помогне да го измъкна. Човекът стоеше и се пулеше объркано. Тогава схвана за какво му говоря. От устата му излезе „Ааа”. Той разбра, че не трябва да знае много за нас. Кимна. Още беше нащрек, но изражението му беше разбиращо. Най-неочаквано се съгласи да ми помогне. Понякога умовете на хората и на съществата от Марс, дори и моят безупречен мозък, действат странно.
Излишно е да ви казвам какво стана после. Човекът си знаеше работата. Запали ракетата, но ни трябваше много време, докато стигнем Земята. Накрая все пак успяхме.
Тук вече не знам какво да ви кажа. Не знаех къде се намираме.
Отправихме се към някакъв блок. Човекът спря пред него и извади едно правоъгълниче от джоба си. Е, правоъгълниче не е точната дума за този предмет, но както и да е. Започна да го натиска, докато си мърмореше. После го насочи към ухото си и започна да говори:
– Ало, ало! Тук сме на улица…
Горкият човек! Навярно си мисли, че някой го чува какво говори. О, колко се е объркал! Опитах се да му обясня това. Заподскачах покрай него, докато говореше. Протегнах четирите си пръста към правоъгълничето на ухото му и го взех.
– Ало, ало! – забърборих аз. – Кой сте вие? Ха-ха! Никой, естествено!
Човекът страшно много се ядоса и си взе обратно предмета. Отново заговори, а аз не можех да си обясня как може да продължава да говори на това нещо. Никой не го чуваше. Защо не разбираше?
Започнах да му говоря да се откаже най-после и да хвърли правоъгълничето в кофата за боклук. Човекът не ме чу, ами натисна нещо на него и го прибра в джоба си. После тръгна да ми обяснява, че това се наричало телефон, или нещо подобно и че било много важно, защото щяло да ни докара такси, което да ни отведе до мястото, където сигурно вече се намираше нашият приятел.
Изведнъж до блока спря кола и човекът тръгна към нея. Шофьорът вътре се изуми при вида ми. Но защо? Че аз изглеждах прекрасно! Бях си сложил дори папионка. Човекът набързо му обясни, че съм бил брат му, облечен за някакъв купон. Що за глупост?
Най-после излязохме от колата. Стигнахме до голяма сграда. Човекът затича към едни храсти и аз го последвах. Там имаше стълба.
– Вземи стълбата – заобяснява ми той. – Вдясно строят къща, – посочи доста окаяна постройка, стълбата беше там. – Ти ще я подпреш до прозореца, където се намира този като теб, за да го спасиш. И чуй – никой не трябва да те види! Ако те видят, ще разберат, че си странно същество и също ще те отведат. Аз, доколкото мога, ще те прикривам.
И ние излязохме извън обсега на храстите. Вървях все откъм дърветата на двора на сградата. Криех се и никой не ме видя. Подпрях стълбата на сградата до един прозорец, но…
– Чакай! – спря ме човекът. – Не знаем кой прозорец точно! Скрий се, пък аз ще вляза да разбера.
Тръгна си и аз останах сам. Чаках, чаках. Имах чувството, че са изминали десет часа. И тогава най-после чух гласа му. Сочеше един от прозорците. Подпрях стълбата. Изкачих се бавно и внимателно. И видях… него – неразумният от племето ни. Ей, бива ме и прякори да измислям!
– Ти ли? – опули се той.
– Аз, аз! – отговорих. – Скачай бързо, докато никой не ни е видял. Ъъъ, в преносен смисъл скачай – добавих, като видях физиономията му. – Просто слез бързо по стълбата. Ей тук е.
Засега в стаята нямаше никой, но ако той не побързаше, нямаше да успеем да избягаме. Вече чувах отдолу човекът да мърмори на правоъгълничето. Сигурно пак викаше такси. Нямаше време! Нашият човек най-после схвана и се приближи до прозореца. В сърцето ми светна надежда… И тогава вратата се отвори. Най-после мозъкът на този от племето ни заработи и той дори подскочи на стълбата. Тя се разлюля и ние едвам слязохме на земята, преди тя да падне с глухо БУМ до нас.
Разнесоха се крясъци „Хванете ги!”, докато тичахме към човека. Той ни поведе към жълтата кола, спряла отпред. С последни сили влязохме вътре. Едвам дишах от вълнение. Беше същият шофьор.Чух го да пита объркано:
– Двама ли ще водите на този купон?
– Ъъъ, да, да! – отговори му човекът.