facebook

Извънземното кълбо

Извънземното кълбо

space

(откъс)

1 част

Далеч, далеч, мнооого далеч от Североюжното кълбо, в покоите си почиваше планетата Земя. Някъде там живееше момиченце на име Ерика. Тя беше най-щастливото дете на цялата планета, защото имаше красива нова играчка – балеринка със синя поличка и малки розови обувчици, с две златни плитки и розово потниче. На главата си имаше златна корона и златно копченце. При натискането му балеринката почваше да танцува ли, танцува. А когато копчето отново се натиснеше, тя се завърташе и спираше танца си, заела красива поза. Казваше се Ванеса, но никой не знаеше това, защото всеки си мислеше, че тя е обикновена кукла и нищо повече. Но не беше! Тя живееше в Северните части на Североюжното кълбо, което за жалост бе много далеч оттук. Намираше се на Земята, заради магьосница, която живееше в Южните части и беше превърнала Ванеса в играчка и я беше отпратила тук. Целта на Ванеса беше да се върне и да накара магьосницата отново да я превърне в момиче.

Тя беше изпратила Ванеса в ръцете на момичето. Тогава Ерика си помисли, че куклата е вълшебна, прегърна я и оттогава тя се превърна в любимата й играчка. Грижеше се за нея, направи й легълце, сложи й дори балдахин. Балеринката не казваше нищо. Тя танцуваше ли, танцуваше, но нито един път не пророни думичка. Все пак Ерика много я обичаше, а Ванеса, въпреки че вече нямаше чувства, някъде дълбоко в себе си усещаше едно малко чувство, което с всеки изминал ден ставаше все по-голямо – чувството любов.

Един ден се случи нещо невероятно. В този ден сърцето на балерината се изпълни цялото с любов и тя за пръв път проговори. Ванеса разбра, че ако събере достатъчно смелост, ще успее да разкаже на Ерика за бедите си и тя можеше да й помогне. Момичето вече беше навършило осем години и според Ванеса, щеше да я разбере. Балеринката се притесняваше, че Ерика може да се изплаши, но вече бе решила какво ще направи:

– Сега или никога! – каза си уверено тя.

2 част

Вечерта, когато всички бяха заспали и само Ерика беше будна и дочиташе книгата си, Ванеса тихо запристъпва към нея.

– Не се плаши от мен! Няма да ти направя нищо, само те моля да ми помогнеш.

Момичето рязко се обърна натам, откъдето идваше гласчето. Видя балеринката… и много се уплаши. Извика и отстъпи няколко крачки назад.

– Не се плаши! – продължи Ванеса.  – Само ме изслушай! Надявам се да ме разбереш. Знам, че ти е трудно да осъзнаеш как така кукла говори, но знай, че аз не съм кукла.

Този път Ерика се поуспокои. Приближи се бавно и се осмели да попита:

– С какво мога да ти помогна?

– Благодаря ти, че ме разбра! – усмихна се Ванеса. – Виж, аз живея в Североюжното кълбо, но то е в космоса и много далеч от планетата Земя. Кралството ми се намира в Северните части  на кълбото, но в Южните живее вещица, която ме превърна в балерина и изпрати чак тук – на далечната планета Земя.

– Но ние не можем да стигнем дотам! – вдигна рамене Ерика.

– Да, но трябва да намерим начин да успеем! Аз не мога да живея тук!

Ерика помисли, помисли и накрая се сети какво да направи.

– В един вестник видях картинка на двама космонавти и ракета. Под снимката пишеше, че утре в 04:00 сутринта отлитат в космоса. Ако успеем да заминем преди тях, ще мога да те заведа до твоето кълбо.

– Добре, но родителите ти няма ли да се тревожат за теб? – притеснено попита Ванеса.

– Няма, ще им оставя бележка, че излизам! – усмихна се Ерика.

3 част

Следващата вечер Ванеса почука на вратата на Ерика.  За пръв път отново почувства надежда. Момичето отвори и пусна балерината вътре. Тихо натисна бравата на прозореца и той се отвори. Ерика извади изпод леглото стълба, която беше сложена там за спешни случаи и я спусна през прозореца. Тя взе Ванеса и слезе надолу по стълбата.

***

Двете се приближиха до ракетата. Ерика отвори вратата.

– Стой! – изшептя изведнъж Ванеса. – Зад ракетата има хора. Скрий се вътре!

Момичето трясна вратата и се скри в кабината. Космонавтите също влязоха в ракетата, но след като не намериха Ерика, отново излязоха и се скриха в сенките на дърветата.

– Идвай! – прошепна момичето на балерината и я подкани с ръка.

Ванеса изтича до ракетата и влезе.

– Леле, колко копчета! – зашепна тя. – Ние кое да изберем?

– Натисни всичките. Все някое ще е това, което търсим.  – кисело се усмихна Ерика.

Момичето натисна едно жълто копче, но нищо не се случи. След това синьото.

– Тук малко застудя! – потрепери Ванеса. – Ще натисна червеното копче, дано се затопли.

Балеринката го натисна.

– Пиуууу! Пиууу! – ракетата цялата светеше в червено.

В уплахата си Ерика просто натисна друго копче–стрелка. Но този път направи правилен избор. Изпусна се пара, ракетата започна да се движи и изведнъж полетя към безкрайното небе. Ванеса зърна през прозорчето учудените физиономии на космонавтите.

4 част

Няколко минути Ерика остави ракетата да се носи сама напред, но накрая реши да се опита да я управлява. Като отново погледна хилядите копчета, желанието й лека–полека се изпари.

– Хайде да ги именуваме, за да знаем кои са! – предложи Ванеса.

– Става! – кимна с глава Ерика.

Двете се разтърсиха в шкафчетата долу. Намериха листчета, но химикал нямаше. Балеринката обаче намери в задното чекмедже  перо и кутийка с мастило. Така момичетата  именуваха копчетата, които знаеха. След малко Ерика се обади:

– Виж, почти сме в космоса. Можем да започнем да управляваме ракетата.

Звездите и облаците вече можеха да се видят добре, все едно бяха направени от пух и скъпоценни камъни. А къщите и дърветата отгоре приличаха на безброй цветни точици.  Ерика управляваше добре ракетата, но изведнъж осъзна, че сега трябва да завие надясно, а тя не знаеше как. Натисна едно копче и вратата до която беше Ванеса се отвори. Балеринката изкрещя, не успя да се задържи за вратата и отлетя.

– Ванеса! – изкрещя Ерика. После отвърза колана си. – Чакай ме, идвааам!

5 част

Момичето полетя в царството на тъмния космос. Гребеше с ръце и крака въздуха все едно се намира в морето и така лесно стигна до балеринката. Ерика я хвана за ръката. Двете полетяха заедно напред.

– Сега какво ще правим? – попита Ванеса.

– Ще чакаме да свърши въздухът в скафандрите ни! – отвърна натъжено Ерика.

– Няма ли да стигнем до Североюжното кълбо?

– По-вероятно е да стигнем до друга планета.

Виждаха се само звездите и облаците. От друга планета, та дори и от планетата Земя не се виждаше и точица. Всичко беше безнадеждно. След един час Ванеса и Ерика продължиха да летят хванати за ръце. Ерика се озърташе неспокойно навсякъде, а Ванеса си стоеше на мястото и се правеше на кукла.

Изведнъж забеляза с крайчеца на окото си едно оранжево нещо. Знаеше, че в космоса има само небе и звезди, слънце, луна и няколко планети.

– Луната и Слънцето не могат да се видят оттук – започна шепнешком да разсъждава Ванеса,  – звездите са бели, небето синьо… оранжевата част трябва да е от някоя планета.

6 част

Забелязвайки безпокойството на Ванеса, Ерика също се обърна. Лека–полека пред тях се разкриваше оранжева планета – планетата Юпитер. Ерика изкрещя от радост и загреба с едната си ръка натам, а балеринката й помогна със своята.

След около половин час момичетата усетиха около себе си газ. Ерика ходеше на училище и знаеше, че планетите Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун са покрити с газ, затова не се учудиха. Вместо това извика:

– Има ли някой тук? – вместо отговор ехото повтори думите й.

Изведнъж пред тях се появи най-странното животно, което бяха виждали. А може дори да не беше и животно, а някакво друго същество. Нали е от космоса?

Беше с оранжева козина, същия цвят като планетата, на която живееше. Имаше огромни уши като на слон, но беше с много по-малки размери. Нослето му беше кръгло, малко и черно, за да се различава от цвета на тялото му. Очите му също бяха с черен цвят, но бяха големи колкото монета от един лев. Предните му лапи достигаха почти краката, а ноктите, които се подаваха леко ги докосваха. Вярно, то стоеше право и за разлика от ръцете му, краката бяха в пъти по-къси, ноктите също.

Изведнъж в ума на Ерика се промъкна едно „Здравей!” Тя се огледа, но изглежда никой не бе чул това. Тя пък го чу съвсем ясно в ума си.

– Ерика, чу ли това? – попита тя.

– Кое? – на свой ред попита Ерика.

– Ами това „Здравей” – отговори Ванеса.

– Не! – притесни се Ерика. – Ти как го чу?

– Ами, едно такова… балеринката се чудеше как точно да обясни…

Ерика погледна настрани и отново се вгледа в съществото. Изглеждаше  й малко страшно. Очите бяха огромни, устата също, а носът като малко бутонче за бипкане. Странно, но на главата си нямаше коса. Изведнъж момичето чу тайнствено  шептене в главата си „Страх ли ви е от мен?” „Е, това вече трябва да е съществото!” – помисли си с ужас в очите Ерика. След това погледна към очите му. Те не излъчваха нищо. Нито страх, нито тъга, нито радост, затова тя не можа да разбере какво изпитва. Приличаше малко на куче. Но право, с огромни очи, уста и предни лапи. А задните – страшно къси.

7 част

На Ерика й трябваха точно три минути, за да разбере, че съществото й говори. Също и на Ванеса, само че използвайки телепатия.

– Какво си ти? – попита Ерика.

За жалост не чу отговора, защото Ванеса й отвърна ядосано.- Много добре знаеш, че съм балеринка.

– А, ако се опитваш да говориш на това чудовище, разбери, че няма да те чуе. То не може да говори, нито да чува.

– Не е чудовище! – веднага го защити Ерика. – Вярно, признавам си, че е малко страшничко. И за да не го наричаме така, по-добре да му измислим име. Плюс това разбрах как говори.

– Как? – полюбопитства Ванеса.

– Чрез силата на мисълта. Това „здравей” го е казало то. А и преди малко чух да ми казва „Страх ли ви е от мен?” А за името предлагам Черноочко, защото очите му са черни.

– Аз пък одобрявам! – усмихна се Ванеса.  – А сега отново го питай какво е. Може да ти каже.

Ерика го попита, съсредоточи се, но не чу нищо. Изведнъж балеринката са засмя. „Защо се смееш?”, помисли си Ерика, но после го каза на глас.

– А, ами че ей така! – усмихна се Ванеса, а след това отново се засмя. – Вместо да каже на теб, Черноочко съобщи на мен.

Все едно, за да потвърди думите й, съществото от космоса закима с муцуна.

– Каза ми, че едни странни хора с кутии на главите и огромни, дебели облекла го нарекли дългокъсолапо куче.

– Космонавтите! – досети се Ерика и изведнъж ахна.

– Какво има? – попита Ванеса.

– Мина много време! Трябва да тръгваме!

– Накъде? – не разбра балеринката.

– Как накъде? – сопна й се Ерика. – Към друга планета! Нали трябва да стигнем до твоето кълбо.

Изведнъж Ванеса започна да се притеснява.

– Нямаме указания накъде да летим. Може да се изгубим и тогава вече наистина да не стигнем до никъде и да останем без кислород.

Изведнъж Ерика чу нещо и погледна към Черноочко. Той изглеждаше съсредоточен и нямаше съмнение, че той говори. „Почакайте! Вървете по Млечния път! Само така ще стигнете до Североюжното кълбо.”

Ерика съобщи на Ванеса какво й е казало съществото и те се заприготвяха да си тръгнат от планетата Юпитер.

„Чакайте, вие знаете ли какво е Млечен път?”

Но в бързината си Ванеса не успя да чуе какво й казва Черноочко, а пък тя си нямаше и понятие какво е Млечен път, а и не я интересуваше, защото си мислеше, че Ерика знае. Понякога мисълта е потребна, а понякога ти изиграва лоша шега. Така стана и сега с Ванеса, защото тя си мислеше, че Ерика ще й обясни какво е Млечен път, но грешеше.

Чак когато се понесоха в космоса хванати за ръце, Ванеса се сети и попита:

– Ерика, какво означава Млечен път? Път направен от мляко ли? Има ли такъв в космоса?

– Разбира се, че не означава това – Ерика се замисли.  – Честно да ти кажа и аз не знам. Леле, ами тогава как ще вървим по него, ако дори не знаем какво представлява?

В отговор Ванеса вдигна безпомощно ръце.

Следва продължение…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *