Autumn Leaves cover

Имало едно време едно момиченце на има Лана. Тя имала по-малка сестра на име Джени – красиво момиче, с руса коса и сини очи.

Един есенен ден те излезли навън с майка си и баща си. Веднага се заиграли, като с пръчки метяли листата и събрали голяма купчина.

– Раз, два, три! Скачамее! – Лана скочила в листата. – Давай Джени.

Сестра ѝ зацъкала с уста, но скочила. Лана хвърляла листа наоколо. Те посипали Джени и тя се разсмяла. Изведнъж се появили черни облаци. Извила се страшна буря. Листата се завъртяли около тях в красив кръг. Лана хванала сестра си и двете станали.

– Нищо не виждам! – оплакала се Джени.

Лана едва си проправила път през листата.

– Джени, виж! – разкрещяла се тя, като сочела към майка им и баща им. – Те, те… Изчезнаха!

Изведнъж листата се завихрили навсякъде около Джени и Лана. Чул се гръм. Листата се извили и залетели навсякъде. Появил се син дим. Без да искат момичетата също полетели и попаднали в синия дим. Светът около тях се променил. Било тъмно.

– Ау! – Джени паднала.

– Джени, ох, ий! – Лана се стоварила върху сестра си. – Какво става? Аааа!

Малко червено насекомо лазело по ръката на момичето. Изведнъж то осветило навсякъде. Крилцата му се разтворили и оттам се подала червена лампичка. Наоколо падали камъни и растели прекалено бързо чудновати растения. Джени докоснала едно от тях, за да го разгледа по-добре. Обаче без да се бави растението се извило нагоре и пораснало три пъти повече, отколкото преди. Увило се около нея и я стиснало здраво. Джени не успяла да се освободи.

– Аааа! – запищяла тя. – Махни се от мен, ужасно растение такова! Аааа!

– Тихо! – сложила пръст до устата си Лана. – Това е чукмарче. Не викай!

Джени се поуспокоила и запалила фенерчето си.

– Не! Чукмарчето обича тъмнината! – извикала сестра ѝ, но прекалено късно.

Чукмарчето отново се увило около тялото на Джени. Тя се паникьосала и запищяла.

– Не викай! – прошушнала Лана. – Изгаси фенерчето и спри да пищиш.

Джени въздъхнала, когато растението се отвило от нея и станало съвсем малко. След това съвсем потънало в земята.

– Стой до мен! – предупредила я Лана. – Прекалено опасно е.

Двете достигнали твърди скали. Опипали ги и се закатерили нагоре.

– Лана! – изпищяла Джени и увиснала на една ръка. – Паднах!

– Ох, дай да ти помогна! – въздъхнала сестра ѝ.

Миг след като я повдигнала над скалите се появила сянка. Джени я забелязала и се развикала.

– Чудовище, чудовище!

– Не, не е чудовище – успокоила я Лана.

За всеки случай тя дръпнала сестра си и двете се наврели в една пукнатина в скалата. Момичетата не успели да видят кой е там, защото били скрити. Когато Лана се показала, нямало никой. Двете продължили да се катерят, докато стигнали огромна пързалка. Интересното било, че водела нагоре. Джени се приближила и пъхнала ръката си вътре. Усетила лек полъх на вятър, от който пръстите ѝ потреперили. След малко той се усилил, а след още малко се появило огромно течение. То уловило Джени и я отвлякло нагоре по пързалката.

– Джени! – изкрещяла Лана и също пъхнала ръката си. Тя обаче усетила топлина. Затворила очи, но след малко се опарила. Точно до ръката ѝ растял буен огън. Той разделял двете момичета. От очите на Лана се спуснали сълзи.

Джени летяла нагоре и не спирала.

– Сигурно съм вече в небето – тъжно си помислила тя.

И не грешала. След малко пързалката свършила и течението я изхвърлило в небето. Джени обаче не паднала, а се понесла по въздуха като малко облаче.

Лана наблюдавала огъня, който се разпространявал наоколо. Тя не знаела какво да направи. Не можела да се върне, нямало и друго място, откъдето да продължи. Tрескаво започнала да размишлява. Изведнъж взела една пръчка и с нея започнала да копае дупка. Оттам взела камъни и си казала:

– Щом няма вода, ще изгася огъня с пръст и камъни.

Тя ги хвърлила, но нямало резултат. Лана доста се притеснила.

– Какво да правя сега? – запитала тя.

Тогава отново хвърлила един камък и забелязала как той изчезва. Но къде? Лана била забелязала отпреди това, че всичко, което хвърляла, изчезвало. А когато се опарила, огънят я бил придърпал към себе си, но тя отскочила назад.

– Всичко това има логика! – мислела си Лана.

Най-после решила и тя да скочи. Пъхнала пръстите си в огъня. Усетила топлина, после леко се опарила, накрая стиснала зъби от болка. След малко огънят я дръпнал и тя изчезнала. Озовала се на небето.

– О, какво щастие – казала тя, когато видяла Джени, която се учела да скача в облаците.

– Лана – извикала тя и прегърнала сестра си. – Защо си така черна?

– Дълга история! – казала сестра ѝ, но забелязала тъжните очи на Джени и добавила. – Добре, всичко ще ти разкажа. Бях…

Лана разказала историята и когато свършила, очичките я гледали удивено.

– Интересно – промълвила Джени.

– Хайде, да отидем някъде – предложила Лана, – че се схванах на това облаче.

Сестра ѝ се съгласила. Двете скочили от облачето и полетяли надолу. Приземили се сред огромен град – целият в тъмни цветове, много страшен. Лана и Джени искали, колкото се може по-скоро да се махнат от това място. Сякаш изпълнявайки желанието им, вятърът ги сграбчил и ги понесъл отново нагоре. Този път те кацнали на тъмната луна. Когато стъпили, тя заговорила:

– Хм! Интересни гости! Чудовището не ви хареса. Елате да си изберете място, където да отидете. Просто влезте в една от всичките ми дупки! – сопнала се тя, като видяла странните им погледи.

Лана се приближила и надникнала в луната. Облял я лунен лъч и я дръпнал навътре. Тя се строполила в тъмен коридор. След миг Джени паднала от друга дупка. Коридорът се осветил от десет квадрата с различни картинки.

– А, ето го страшния град! – посочила Лана към една от картинките. – Явно той е чудовището.

– Я виж това! – провикна се Джени и посочи друго квадратче. На картинката имало дълго въже, а покрай него имало рози с дълги листенца, също като въжета.

Хайде да влезем – казала по-голямата сестра. – Хайде, Джени, ела!

Двете скочили и в мига, в който се озовали в картината…

– Лана, помощ! – крещяла Джени, обляна цялата в сълзи. – Отдолу има огромно течение, а аз вися на една ръка!

Сестра ѝ едва се задържала на краката си.

– Джени, не виждаш ли, че едва се държа на въжето. Как да ти помогна?

За щастие скоро дългите листа на розите се развяли от вятъра и момичетата се качили върху тях.

– Лана – казала Джени, като още се тресяла, – искам да се върнем.

– И аз, но няма начин.

Двете се хващали за едно дълго листенце, след което се залюлявали към друго. За нещастие Джени паднала.

– Лана! – изпищяла тя, когато реката я отнесла.

Сестра ѝ също се хвърлила във водата. Как изобщо ще се върнат при листата? Всичко ги отвеждало далеч от родното им място. Реката все повече ги носела към тъмен облак в далечината. Тя се опитвала да се хване за скалите, но пръстите ѝ се плъзгали по тях. Опитала се да се захване за водораслите, но те се скъсали. Държала се за Джени, която пищяла.

– Къде съм? Къде съм? Сън ли е това?

Реката рязко завила и Лана успяла да се хване за една скала.

– Джени, стой – извикала тя и я стиснала за ръката, след малко обаче пръстите ѝ се изплъзнали и тя продължила надолу.

– Помогнете! – не спирала да пищи Джени.

Сестра ѝ се затичала след нея. Скоро небето потъмняло. Облакът все повече се приближавал. Най-накрая реката започнала да се носи по-бавно. Те стигнали до голям камък. Лана го хванала и изведнъж:

БУМ! ТРЯС!

Нещо ги ударило по гърба. Тъмнината и тишината се възцарили навсякъде. Момичетата затворили очи и се хванали за ръце. Когато ги отворили се озовали в тъмна стая. Осветявала я само слабата светлина на луната. Двете се разхождали из стаята. Изведнъж наоколо всичко се разтресло, все едно имало земетресение. Виждали се и разбъркани цветове. Предметите започнали да избледняват и се сливат с разбърканите цветове, като образували едно голямо бяло петно. След малко то започнало отново да добива цвят – жълт, оранжев, червен и кафяв. Неусетно Лана и Джени се озовали отново сред листата.

– Върнахме се! – възкликнала Джени и се обърнала. – Мамо?

КРАЙ