Магията на Коледа
Беше утрото на един мрачен, ледовит, декемврийски ден. Земята бе покрита с пухкав бял сняг, стопяващ се в ръцете. От дърветата висяха ледени висулки. На билото на хълма няколко деца се смееха и се спускаха по склона с шейни и ски. Всички се забавляваха, играеха, правеха снежни човеци, замеряха се със снежни топки. Радваха се, че утре е Коледа. Да, днес беше Бъдни вечер.
В гората до града дори животните се забавляваха. Припкаха навътре, криеха се и когато ги намереха, изсипваха буци сняг и лед върху главите на учудените и възмутени роднини. Харесваше им да влизат навътре в гората. Еленчетата тръсваха рогцата си от радост, щом чуеха, че ще ходят там. Зайчетата подскачаха и се приготвяха за път. Харесваше им толкова много да ходят навътре в гората, защото покрай дебелата сянка на дърветата се гушеше и сякаш искаше да се стопли в тях, малка къщичка. Бе с керемиден покрив, червена и с мънички прозорчета. Таванът беше нисък, по стените имаше дупки. Там живееше семейство – майка, баща и тяхното детенце – Ани. Те бяха бедни. Баща й продаваше дърва и глинени съдове в града, а майка й готвеше с билки и гъби от гората пресни гозби и се стараеше на детето да му е хубаво, да чувства къщичката си, като един прекрасен хубав дом. Детето си играеше почти по цял ден в гората, галеше животните, береше цветя, за да зарадва майка си с тях.
Почти никой от града не знаеше за къщичката им в гората. Виждали бяха само бащата, а за него си мислеха, че е селянин, живеещ някъде наблизо. Хората бяха решили да купят малко повече неща от бедния човек, тъй като е Бъдни вечер. Така семейството имаше пари поне да си сготви боб и малко сарми. Нощта бавно идваше. Луната изгряваше, Слънцето залязваше. То никак не искаше да си тръгва, но ето: отстъпваше мястото си на месечината и заспиваше дълбок сън в слънчевото си легло чак до сутринта, сутринта на Коледа.
Семейството вечеряше. Луната вече бе изгряла и хвърляше ослепително бели лъчи върху перваза на малкото прозорче. Никой не й обръщаше внимание. Тя като че ли искаше да каже нещо на семейството. Осветяваше перваза, но никой дори не я погледна. Май, че се ядоса, защото тогава предизвика вятър. Той брулеше главите на семейството, но нямаше никаква реакция, отново. То искаше да затвори прозореца, но не можеше. Всъщност нямаше прозорец, а просто куха дупка. Сега пък Луната накара вятъра да повдигне малко сняг от земята и да замери детето. Той така и направи. Детето се уплаши и страхливо хвърли поглед към дупката-прозорец. „Сега вече ще забележат”, мислеше си самодоволно Луната.
– Ани! – тихо повика майката детето си – Какво правиш? Какво има?
Ани седеше на стола, обърнала глава към перваза.
– Вижте – отвърна задавено тя, скочи и донесе нещото от перваза.
Беше четирилистна детелина.
Две деца играеха на килима в дома на техните заможни родители. Елхата им беше украсена с коледни играчки, стените с гирлянди. Децата и родителите нямаха абсолютно никаква представа, че на перваза на счупения прозорец на едно бедно семейство имаше четиририлистна детелина. Детелина, предвещаваща чудо и появяваща се веднъж на 3000 години през зимата в дома на случайно избрани хора.
Ани вдигна предпазливо четирилистната детелина. Макар, че беше вечерта преди Коледа, вечерта на ледената, мразовита зима, листата на детелината бяха наситено зелени и без никакви дупки. Сякаш червейчетата гризящи листата, я бяха пропуснали. Беше толкова красива и сякаш сияеше. Ани я окачи на върха на малката им проскубана и опърпана елхичка. Сякаш детелината даде живот и цвят на елхата и тя проблесна с нови сили.
– Толкова е красиво! – прошепна бащата.
Ани мълчаливо довърши вечерята си и се приготви за лягане. Зави се с чаршафите покрити с кръпки и се загледа в небето. Мислеше си, че може би никога няма да има възможност да отиде и тя на билото на хълма, да се спусне със ски, да поиграе с другите деца. Звездите проблясваха мълчаливо и Ани се вгледа настоятелно в тях. „Ще отида ли някой ден да се пързалям с шейна?”, питаше ги тя. Звездите не отговаряха. Стояха на небето, шушукаха си тихо, без момичето да успее да ги чуе и блестяха. Оставяха я без отговор, без надежда за неизпълнимата й, жалка мечта. Просто стояха мълчаливо и ярко грееха. Шепнеха тайни само на мрака, на нощта, на Луната. Ани се натъжи и миг преди да затвори очите си видя нещо различно. Сякаш една от звездите даваше блясъка си на останалите и се хвърляше към земята, неспособна да стои повече на небето. Падаща звезда! Сърцето на Ани затрепка радостно. Падащите звезди предвещаваха късмет, чудеса. Момичето се усмихна, стаило в главата си красиви мисли, надежди, мечти, затвори очите си и заспа.
Дойде сутринта. Слънцето беше много доволно, че най-после става да свети на небето. Откри обаче, че много му се спи и едвам докрета до небесния си трон. Сутрешната му светлина беше по-слаба, но скоро щеше да се събуди напълно и да освети хубаво земята.
Доскоро опърпаната елха на бедното семейство беше отрупана с подаръци. Едвам се виждаше върха й със сияещата четирилистна детелина. Когато Ани се събуди и видя елхата не можа да повярва на очите си. Просто стоеше и се взираше в бляскавата хартия, панделките. Родителите й също бяха станали. Бавно, с треперещи пръсти, се заеха да разопаковат подаръците. Вътре имаше топли зимни дрехи. Ани ги взе в ръцете си и се изуми от докосването на меката вълна. Разопакова и другите подаръци. Имаше играчки, ски, шейна и храна. Много храна! Зеленчуци, плодове, лакомства. Ани се радваше. Само едно нещо не проумяваше. Кой им бе подарил всичко това? Почти никой не знаеше за тях. Пък и да знаеше, защо би го направил? И тогава тя разбра. Бяха получили четирилистна детелина, бяха видели падащи звезди. Всичко това предвещаваше късмет, чудо. Беше подарък от Коледата, от самата Магия.
На сутринта на билото на хълма се качи още едно дете със съвсем нова шейна. Беше момиче. То се спусна първо по склона с новата си шейна. Сняг хвърчеше около него. То крещеше от радост и се смееше. Казваше се Ани.