Площадката на гълъбите

Dove in the sky

Едно време всички гълъбчета си имали своя площадка. Бели и черни, сиви и кафяви и така нататък. Белите гълъбчета обичали пързалките, кафявите – люлките, черните – картерушките, а сивите – балансьора. Всички те се забавлявали и били много щастливи. Излизали от къщичките си, когато и в колкото часа си поискат. Те представлявали малки колибки, като на кученцата, само че каменни. В тях можело да се побере едно малко гълъбче. И така те отваряли с крилце вратичката си и политвали навън. Повечето се събирали на площадката, а другите летели из небето и търсели храна. Тази площадка за гълъби била единствената, на която можели да ходят, но един ден това се променило. Ето какво се случло. Както всеки друг път гълъбчетата отворили вратичките на колибките си и полетели към площадката. Вместо тишина, там ги посрещнали врясъци и писъци. Гълъбчетата се спрели учудени и се спогледали.

– Това не са гълъбчета – креснало едното, – това са деца.

– И на пързалките – обадило се друго.

– И на катерушките.

– И на балансьорите.

Гълъбчетата литнали към площадката.

– Люлка, люлка – изпискало едно от тях и полетяло като ракета към свободната люлка.

– Погледнете натам! – казало едно момченце като посочило гълъбчето, което се люлеело.

За миг светлините на телефоните осветили цялата площадка. Гълъбчето настръхнало, отскочило назад, полетяло и кацнало на земята. Друго гълъбче се спускало по пързалката, когато децата започнали да снимат и него. То полетяло и изчезнало от погледите им. Други две се люлеели на балансьора. Изведнъж лицата им се осветили. Всички щракали към тях. Те се извърнали и полетели надалеч. Тези гълъбчета, които се катерили, тупнали на земята и забързано се скрили зад храстите.

На следващия ден вместо да отидат на площадката, всички гълъбчета се събрали на съвещание на покрива.

– Ще ме ослепят – проплакало едното.

– Няма да ходим на площадка.

– Никога вече!

– Да не става дума за площадка.

– Защо? – попитало най-малкото от тях.

– Мълчи си, малкото!

– Защото ще ни ослепят, мъниче!

– Не всички са такива. Аз видях едно момченце и едно момиченце, които въздишаха и нищо не правеха.

– Кои са те?

– Не знам.

– Привидяло ти се е сигурно.

– Достатъчно! Да продължим по въпроса!

Гълъбчетата обсъдили всичко, после литнали и се прибрали.

На следващия ден малкото гълъбче литнало към площадката. То познало момичето, за което споменало на съвещанието, а след това и момчето и отишло при тях.

– Как се казваш? – попитало то момичето.

– Ели – отвърнало то, – а ти?

– Не знам!

– Как те наричат?

– Мъниче – изхлипало гълъбчето.

– A искаш ли да те наричам така? – попитало мило момичето.

– Не, наричай ме Розичка!

– Добре, това ли ти е името?

– Аз нямам име. Измислих си го! А онова момче там твой брат ли е? – попитала Розичка.

– Да, откъде позна?

– Приличате си .

– Вярно е. Видяхме, че всички ви измъчват.

– Да, но не и вие, благодаря ви – отговорило гълъбчето. – Как се казва брат ти?

– Рон. Сега обаче трябва да тръгваме. Чао, Розичка.

РОН И ЕЛИ СЕ ПРИТИЧВАТ НА ПОМОЩ

Розичка замахала с крилца и тъкмо щяла да полети, когато някой я полял с лепкав сок. Гълъбчето се опитало да размаха с крила, но нищо не се получило.

– Рон, Ели – завикало то, но децата не го чували.

Гълъбчето тревожно записукало и се опитало да върви, когато осъзнало, че и това не може. Краката му били засъхнали и залепнали за земята. Едно момче, на име Роки, се приближило и сложило клетка върху Розичка.

– Сега си мой гълъб. Ти ще се казваш Джак!

– Аз не се казвам така – изпискала тя.

В отговор момчето се разсмяло и тръгнало към дома си.

– Стой!

То срещнало острия поглед на Ели. За късмет на гълъбчето, тя разказала на брат си за разговора с Розичка и той изгарял от любопитство да я види. Сега те я намирали в опасност.

– Какво правиш с горкото гълъбче Розичка? Тя не е твоя – добавил Рон.

Роки не отговорил, а пуснал клетката и избягал. Гълъбчето изписукало весело, а децата се усмихнали.

– Благодаря ви! – усмихнала се Розичка.

– Сега можеш да си вървиш – децата махнали клетката, – а някой ден може да успеем да изгоним децата от площадката ви.

Гълъбчето полетяло право към покрива, където се провеждало съвещание. То им разказало всичко и след като приключило, всички отлетели към къщичките си.

През нощта обаче Роки тихо се промъкнал покрай къщичките на заспалите гълъбчета. Едно по едно ги сложил в голяма клетка, която си носел от къщи и ги отнесъл със себе си.

– Те са мои! – шепнел той.

– Гълъбчета, аз се наспах доб… Къде сме?

Гълъбчетата се разбудили.

– Да, къде сме? – попитал Чернушко.

– Помооощ! – гласът на Розичка прозвучал тъжно.

– Отиваме вкъщи! – прогърмял гласът на момчето. – Вие сте мои! Под моя власт, аз съм ви цар!

– Нямаш корона – обадил се Поспаланко.

– Не ме интересува! – изкрещял в отговор той.

– Нямаш и красиви дрехи и не си ни цар!

– Престането – креснал Роки.

Като се успокоил се усмихнал на някой и извикал.

– А, здрасти, Кенри! Какво правиш?

– Излязох да се разходя. А ти откъде си събрал всички тези гълъби? Твои ли са? – попитал Кенри.

– Ами взех ги от къщичките им. Всички до един – казал Роки.

– Не е вярно – изписукала Розичка, – забрави един.

– Млъкни, Джак! – изкрещяло момчето.

– Не се казвам така – креснала на свой ред Розичка.

– Ооо, има си и име! – казал Кенри.

– Да, кой гълъб съм забравил?

– Татко – отговорила Розичка, – моят баща. Той се грижеше за мен толкова добре и все ми повтаряше да живея при него. Защо никога не го чувам! –разплакала се тя.

– О, добре, къде живее?

– Никога ня… – изхлипала Розичка, а нейната майка, Сивушка, я подкрепила.

– Никога няма да ти кажем! – извикала тя.

– Никога – завикали и другите и записукали тревожно.

КЪЩИЧКАТА НА РУШЛЬО

В това време Рушльо, бащата Розичка, си правел чай. Той живеел в къщичка на едно близко дърво.

– Кой писука така тревожно? Кой плаче? – запитал се той.

Отворил вратичката и полетял към звуците. Стигнал до клетката и видял гълъбите.О, горките, Розичка, защо никога не ме слушате. Нали ви казах, че на пътя е опасно!

Татко, така съжалявам – изхлипала Розичка и разказала на татко си за Рон и Ели.

– Отивам да ги потърся – изрекъл Рушльо и полетял към тях.

– Рон, Ели, трябва да ви кажа нещо. Аз съм Рушльо, таткото на Розичка. Всички гълъби са в опасност.

– Чакай, какво? – извикала Ели. – Рон, да тръгваме. Води ни, Рушльо.

– Да, добре – изчуруликал гълъба и полетял.

Той ги отвел право при момчето.

– Ти – извикала Ели, – защо затваряш гълъбите в клетка? Какво са ти сторили? Пусни ги!

– Ели – разсмял се Роки, – писна ми все да ме командват. Този път решавам аз. Няма да ги пусна. Те са мои, не са твои.

– Да, не са мои – отговорило момичето,  – но не са и твои. Те са на природата.

– Пълни глупости! А сега ме остави! Кенри, да тръгваме.

Роки и Кенри прибрали клетката в къщата и отишли да играят.

Ели огледала цялата къща. Имало само един прозорец, но той бил заключен. Ели задърпала дръжката. Дърпала, дърпала и накрая прозорецът поддал и се отворил. Двамата с Рон влезли през него в къщата.

ПЛОЩАДКА В НЕБЕСАТА

– Голяма смелост, Ели – казал Рушльо. – Малко ме е страх какво ще се случи с вас.

– Всичко за животните – заключил Рон, – а пък и надали ще ни видят.

– Уф, какъв ужас – изпъшкала Ели, – толкова е разхвърляно.

– Да, нали!

Клетката била върху масата в кухнята, но там били и майката и бащата на Роки.

– Готвят нещо, как ще влезем – притеснила се Ели.

Те изтичали в другата стая. Там било разхвърляното легло на Роки и количките му. Децата въздъхнали и си излезли, но нямало как да вземат клетката. Изведнъж бащата казал:

– Готови сме с вечерята. Да приготвим спалнята.

Когато излезли от кухнята, децата тихо се промъкнали и взели клетката. След това побягнали и се прибрали с нея у дома. Там те срязали клетката и гълъбите полетели на свобода.

Те благодарили топло на Ели и Рон и се понесли с радост към братята и сестрите си. Те също се радвали да ги видят.

– Само да знаете какво направихме, – подсвирнал Рушльо – площадка в небесата! Там ще можем да играем на спокойствие, колкото си искаме и няма да бъдем заслепявани и преследвани.

Ах, колко се зарадвали освободените гълъбчета. Площадка в небесата! Колко красиво!

На другия ден Розичка потърсила Рон и Ели и им съобщила новината.

– Страхотно – отговорила Ели. – Надявам се там да ви е спокойно.

– Сигурно – усмихнала се Розичка и отлетяла.

Двете деца ѝ замахали в отговор. В този ден гълъбчетата се понесли към небето щастливи. Приличали на сърце в четири цвята – бял, сив, кафяв и черен!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *