facebook

Приятелство дебне отвсякъде

Приятелство дебне отвсякъде

Cougar

Разказът е отличен с 1-во място във 2-ра възрастова група, раздел „Проза“ на Петнадесетия национален ученически конкурс за литературно творчество и журналистика „Стоян Михайловски“ – РУСЕ`2022 на тема „Ден без приятел до теб е като гърне без капчица мед на дъното” – Алън Милн „Мечо Пух” (140 години от рождението на писателя)


Очите ѝ блеснаха сред сенките на дърветата. Тялото ѝ се изви, готово за скок. Крайниците ѝ се напрегнаха, очакващи точния момент, а погледът ѝ се концентрира върху плячката, следейки зорко всяко нейно движение. Следейки малкия подскачащ заек, абсолютно неподозиращ за дебнещата опасност.

Предусещаща победата, пумата скочи. Беше съсредоточена само върху заека и нищо друго. Глупава грешка. Беше нужен миг, дълъг колкото удар на сърцето, за да осъзнае, че няма да успее. Звук на ръмжене от мотор. Мирис на прегоряла гума. Спомен за тялото на заека, връхлетяло върху нея, за да я защити от опасността. Но то не беше достатъчно…

Събуди се с въпроса защо малкото животно ѝ беше помогнало. Погледът на пумата внимателно огледа околността. Автомобилът го нямаше. Беше оставил само прах след себе си и рани по тялото ѝ. Втренчи се в заека, бдящ над нея. Това беше недопустимо!

Не можеше плячката ти да те пази! Пумата посегна с лапа към него, но едва изкарала нокти, усети силна болка и отново се отпусна. Заекът рязко отстъпи назад.

– По-полека! – стреснато извика. – Скоро си мих козината!

Хищникът втренчи поглед в жертвата и се зачуди защо не бяга от него. Всеки нормален заек би побягнал с неописуеми писъци при вида му. Този явно не беше нормален. Бе млад и храбър, очевидно незапознат с хищниците в природата. И пумата не възнамеряваше да му отваря очите за този факт. Но въпреки всичко попита:

– Защо ми помогна?

– Защо ли? – отвърна разсеяно заекът. – Не трябва ли всички животни да си помагаме, за да победим дивата природа и опасностите, които тя крие? Не трябва ли да се държим заедно, за да успеем да оцелеем?

Пумата мислено се съгласи със заека. Мислеше като зрял заек. Неволно беше възхитена от невинната му добрина и сърдечност. Но той явно не осъзнаваше, че тя самата беше опасност за него. И с това не възнамеряваше да го запознава.

Минаха дни. Заекът стоеше неотлъчно до пумата. Носеше ѝ храна, промиваше раните ѝ, вечер палеше огън, за да се стопли. Накрая от предишните дълбоки рани останаха само грозни белези. Пумата заздравяваше бързо. Сега беше моментът да се нахвърли върху заека, защото той беше истинската ѝ храна, а не малките мишки, които ѝ носеше. Но тя не го направи. Предпочете да изчака.

В един слънчев ден двамата поеха към заешката дупка.

– И ще те запозная с мама Зайка, татко Зайко и малките зайчета – разпалено обясняваше малкото животно.

Пумата незаинтересована от разговора, оглеждаше околността, в търсене на река. Беше жадна. И тогава я съзря. Спря се на билото на висок хълм и се огледа във водата, плискаща се долу. Усети заека зад себе си.

– Аз съм жаден – обади се той.

– Аз също – отвърна кратко пумата. Не възнамеряваше да скача оттук.

Обърна се, готова да намери по-проходим път. Изведнъж чу силен, изплашен крясък. Рязко изви глава. Подхлъзнал се на тревата, заекът бързо падаше надолу. Очите му бяха ококорени, той размахваше лапи във въздуха, не на себе си от ужас. Чу се силно ПЛЯС при сблъсъка на малкото заешко телце, срещнало водната повърхност. Пумата можеше просто да го остави там. Но нещо трепна в сърцето ѝ. Не можеше. Не и след всичко, което заекът бе направил за нея. Може би не беше толкова невъзможно приятелството между плячка и хищник. Отново предусещаща победата, пумата скочи. Но този път, не за да се нахвърли, а за да спаси заека. Заби се с всичка сила във водата. Проби си път към повърхността, протегна крайници и заплува. Козината й подгизна. Пумата потрепери от студ, но продължи и с усилие впи зъби в кожата на врата на заека, така както женската пренася малките си. Добра се до брега и остави на земята малкото потреперващо телце. Наведе се и пи вода от реката. Сега пумата се грижеше за заека. Той се възстанови бързо под крилото ѝ, а тя беше много доволна.

Дойде денят, в който новият ѝ приятел трябваше да се върне в заешката дупка.

– Трябва да се прибирам – заекът погледна пумата право в златистите ѝ очи. – Благодаря ти за всичко, което направи за мен. Няма да го забравя. Някой ден отново ще се видим.

С тези думи се обърна и си тръгна. Пумата го изпрати с поглед, докато заекът се скри от взора ѝ. Но тя не почувства мъка от заминаването му. Знаеше, че ще се върне.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *