Среща с динозавъра

Котенцето вървя дълго. По едно време му се приспа. Легна в горичката и заспа. Изведнъж нещо разтърси земята. Котето подскочи. Големи, ама много големи, направо великански крака стъпваха по земята. То стана и тръгна напред. Понечи да се отклони, но си спомни думите на старицата. Но е едно и също. Дали ще те смачка динозавър или ще останеш без храна е едно и също. Луси не се отклони, а продължи по пътя си. Динозавърът наближаваше, а тя вървеше към него. Изведнъж нещо зад динозавъра иззвъня. Той се обърна и тогава тежка клетка се спусна над главата му.

– Хванахме го – радостно извикаха ловците, които изскочиха иззад дърветата.

–  Той беше стар разбойник в тази гора. А ти какво правиш тук?

– Мяу, мяу, мяуууу! – отговори котето и продължи нататък.

Какво направи Каси?

Луси продължи да върви и излезе от гората. Стигна до близкото село. Там имаше всякакви хора, но тя не им обръщаше внимание. Спря и се загледа в едно коте, което ядеше сладолед. Тя го гледаше, но не искаше да се отклонява. Другото коте стана, отърси се и отиде при нея. То замяука. Луси също.

– Сладолед, мяу, искаш, мяу, ли? – попита котето. – Аз, мяу, казвам се, мяу, Каси.

– Не, мяу! – отговори Луси. Тя разбра, че може да говори.

Двете котки се заприказваха и Каси без да мисли тръгна с Луси. Пътят беше много дълъг, затова те си взеха храна и потеглиха.

През това време бащата се прибра и майката-котка му разказа отчаяно какво се е случило с Луси. Той също се притесни.

Но Луси беше добре. Тя си имаше приятелка. Оставаха им още 12 километра.

– Луси – погледна я отчаяно Каси, – аз трябваше да остана в селото. Какво направих?

– Защо?

– Защото съм селско коте. А ти къде отиваш?

– При мама и при тати.

– А те къде са?

– На горния свят.

– Вай, вай, вай! – завайкала се Каси.

– Защо се вайкаш? – попитала я Луси.

– Защото съм от долния свят, а в горния свят водата няма да ми е достатъчно твърда. Едва сега Луси забеляза, че Каси е сребърна котка и това, че отива с нея в горния свят е много лошо.

– Върни се – посъветва я Луси.

– Не мога!

– Защо?

– Просто не знам пътя!

Луси знаеше, че трябва да ходи само напред, затова ѝ каза:

– Ходи само назад и ще стигнеш до селото.

– Ами приятелството ни?

– Аз винаги ще те помня и някой ден пак ще дойда с цялото ми семейство!

Котето се прости с Каси и продължи.

Радост в семейството

Котенцето Луси пъргаво тичаше през планините. Тя беше хапнала и сега имаше много сили. Видя пред себе си стълби. Бяха може би 50. Заизкачва се, отивайки все по-нагоре. Най-накрая долния свят остана много надолу. Котето се поколеба, защото видя листа, през които трябваше да премине, но то прояви смелост и мина. Луси се замая, но после се оправи.

На горния свят майката наблюдаваше листата. Точно когато надеждата започна да я напуска, листата изшумяха. Очите на котката светнаха. Листата шумяха и от тях се показа малка котешка муцунка. После две лапички, после едно телце и още две лапички. Луси се обърна и заприпка към майка си. Котенцето нежно замяука, след което им разказа всичко, а родителите ѝ ѝ обещаха, че някой ден ще отидат и те. После дълго се прегръщаха.