Изгубеното кученце Сами

Little white dog

Имало едно време малко момиченце на име Кейси. Тя била на десет години и умеела да пее добре. След един неин концерт родителите й решили да й купят кученце, защото много харесали как е пяла. Кейси имала и брат, който също одобрил идеята с кученцето.

– Добре, ама да е малко кученце! – казал брат й, Джордж.

– Става, само да е кученце – усмихнала се Кейси.

Не след дълго те излезли и отишли в магазина за животни. Кученцата били много. И големи, и малки, и момиченца, и момченца, и бели, и черни, и оранжеви, и сиви. Всякакви! Момиченцето се загледало в едно пухкаво, малко и бяло кученце. То било още бебе и играело с опашката си.

– Мамо – Кейси дръпнала майка си към кученцето, – може да вземем това. Много е сладко. Моля!

Майка й го огледала.

– Може, защо не.


Кученцето вече било навършило годинка. То тичало в просторния двор на Кейси и Джордж. Те имали къща с красив двор и басейн. Кученцето скачало, въргаляло се и даже цопнало в басейна, но след това изплувало на повърхността. То се казвало Сами и било момченце. Вече имало и червена каишка, с която да излиза на разходка. Опознало квартала, в който живеело и един ден решило да излезе само.

– Уааах! Хайде Сами, време е за сън – прозяла се Кейси една вечер.

Всички вече си били легнали, само тя останала да си доиграе играта със Сами. Взела го и го поставила в мекото му легълце.

– Лека нощ, Сами! – усмихнала се тя.

Затворила вратата на стаята му и си легнала в креватчето. Но вместо да заспи, Сами излязъл навън.

– А сега, една нощна разходка!

Изпъчил коремче и тръгнал към гората.


– Сами – Джордж отворил вратата, която водела към стаята на кученцето. – Сами! Къде си? Мамо, татко, Кейси, Сами го няма!

Всички дотърчали едновременно.

– Сами, къде си? – очите на Кейси се насълзили. – Как е избягал? Откъде?

– От тук може би? – посочил баща й прозорчето.

То било достатъчно ниско, за да може животно да се измъкне от там. Плюс това било отворено.

– Не плачи, Кейси – утешавала момичето майка й, – Сами ще се върне. Ако му харесва тук, съм сигурна, че ще си дойде. Също така, като огладнее, ще се върне, за да се нахрани.


Досега Кейси и Джордж били разхождали Сами само до площадката за малки кученца, но не и из гората. Той се радвал на оранжевите минзухарчета. Подскачал около тях. Имало цяла пътека от минзухари. Кученцето се подмамило и тръгнало по тях, навъре и все по-навътре. Скоро то се разтревожило:

– Как ще се върна? Каква е тази пътека? И какъв е този бял кръг на небето?

Луната била изгряла, но кученцето никога не я било виждало и неспокойно се въртяло на малките си лапички. Нямало кой да отговори на кучешките въпроси на Сами. От страх и безпокойство той свил настрани от пътечката и поел към листата от другата страна. И точно навреме.

– Грух, грууххх!

Едно диво прасе се спуснало по пътеката. От това Сами още повече се уплашил, настръхнал и побягнал с глава напред. Било тъмно и той не видял огромното дърво, което се било изпречило на пътя му. Спънал се в корените му и паднал право върху една заешка дупка.

– Гледай къде подскачаш, Белчо! – скарал му се един заек. – Зайчетата ми искат да спят.

– Моля те, зайче, помогни ми! – изскимтял Сами. – Изгубих се и не знам как да се върна.

Зайчето се замислило, после започнало да рови с лапички в пръстта.

– Помогни ми да разширим дупката, ще пренощуваш при нас.

– Благодаря – усмихнало се кученцето.

– Но за жалост, не знам къде живееш и не мога да ти помогна да намериш дома си. Но ако изкачиш върха на планината, може и да видиш къщата, в която живееш, ако я познаваш добре. За да стигнеш дотам, ще трябва да преминеш през доста опасности, затова ще дойда с теб. Приятно ми е, мама Зайка. Така ме наричат зайчетата ми.

– Аз съм Сами и съм малко, а-а-а, уморено кученце, така че ще си лягам – прозяло се кученцето.

Той влязъл в заешката дупка.

– Понеже си бяло кученце, реших че бялото легло ще ти хареса най-много – усмихнала се Зайка и го завела в стаята му.

Леглото било бяло със син балдахин на бели облачета. Имало и прозорче, което било точно над леглото. Сами легнал на него. Колко хубаво, че щял да нощува в заешка дупка!


На следващата сутрин той бил събуден от силен звън. Скочил от леглото си и изтичал навън.

Зайка биела камбана.

– Хайде, съпругът ми ще гледа зайчетата, а ние с теб ще се качим на планината. Ще вървим само напред. В тази гора ние зайчетата наричаме планината „Височка”, защото е най-високата, която сме виждали.

Те тръгнали и скоро стигнали до една скала, която препречвала пътя им.

– А сега какво? – попитал Сами.

– Ще се постарая да измисля нещо – отвърнала Зайка.

Тя се замислила, а след това заровила из листата.

– Тадам! – казала, след като извадила от листата голяма стълба. – Пазя я за спешни случаи. Сега, така. Точно така! Ето, качих я. Давай, качвай се нагоре.

Сами се качил, а след него и Зайка. Тя изтеглила стълбата и я пуснала от другата страна на скалата. Двамата слезли долу. Зайка заровила стълбата и настигнала кученцето Сами.

– Чакай, Белчо, не съм млада като теб.

Те се засмяли и продължили напред, но скоро стигнали до голяма река.

– Аз не мога да плувам – настръхнал Сами.

– И аз също – отдръпнала се Зайка.

– Да измислим нещо – предложил той.

– Съгласна съм – казала тя.

Сами се почесъл по главата, подскочил, вирнал опашленце, но не се сетил за нищо.

– Сетих се – изведнъж се обадила Зайка. – Понеже съм тренирала гимнастика…

– Аз не тренирам гимнастика – оплакал се Сами.

– Нали знаеш, че не е прилично хората да се прекъсват?

– Но ти дори не си човек, ти си заек – отвърнало кучето.

– И зайци не се прекъсват – строго казала Зайка. – Сега, нека довърша. Правя го за теб, аз знам къде се намира моята заешка дупка. Погледни нагоре. Там има лиани. С тяхна помощ ще отидем на другия бряг.

– Пак казвам, не тренирам гимнастика – повторил Сами.

– Ами, няма друг начин.

Тя взела отстрани няколко камъка. Натрупала ги един върху друг, качила се на тях, скочила и се хванала за първата лиана.

– Твой ред е, Белчо – извикала Зайка.

– Казвам се, Сами – отвърнало кученцето.

– Добре, Сами, след мен!

Сами неохотно се качил на на камъните, след което протегнал лапички.

– Не достигам – оплакал се той.

– Скочи! – посъветвала го Зайка.

Кученцето въздъхнало, но скочило.Успяло да се хване. След това плахо се залюляло към втората лияна. И така до последната, където го чакала усмихната Зайка.

– Браво, Сами! – похвалила го тя.

– Благодаря – усмихнал се Сами.

– Вече започваме да се катерим към върха, вече минахме две от препятствията.

– Има още? – усъмнил се Сами.

– О-о-о, разбира се – отговорила Зайка – следва да минем покрай леговището на една отровна змия, а към края трябва да накараме орела Орал да ни даде да минем зад гнездото му и да погледнем надолу към къщите. Ще е трудно да го накараме да направи това, защото той ще си помисли, че искаме да откраднем птиченцата му. Не е малко нали?

– Никак – отвърнал разочарован Сами.

– Хайде да седнем на този дънер и да погледаме залеза. Животните казват, че тогава се мислят добри планове!

Обаче нито на Зайка, нито на Сами им хрумнало нещо. Затова те решили да си изкопаят дупка и да подремнат за предстоящите приключения.


На другата сутрин Сами сънувал, че е в огромна пещера, а към него се приближавали огромни мравки.

– Спрете, спрете! – викал Сами, докато мравките го бутали и боцкали.

– Сами! – викали те. – Сами-и-и!

„Брей, знаят ми името”, учудил се той. Изведнъж между главите на мравките се показала и главата на Зайка.

– Сами, време е да ставаш! – извикала тя.

Сами се стреснал и отворил очи. До него Зайка го гледала притеснено, а в ръката й имало борова игличка.

– Ти не можеше да се събудиш,  – казала тя, – а вече е сутрин. Съвсем скоро змията ще се събуди, затова по-добре да тръгваме.

Сами изохкал и се заприготвял. Той и Зайка тръгнали да се изкачват. Оставал им само един завой. Тъкмо да завият и Сами тихо изпищял.

– Виждам жълта глава с отворени очи.

– Невъзможно – казала Зайка, но и тя изпищяла щом видяла главите.

Сигурно се питате, защо главите, а не главата, щом змията е една? Защото около спящата змия се били разположили няколко по-малки змии. Без да чакат покана те подгонили нашите приятели.

– Бягай Сами, спасявай се – извикала Зайка.

– Ами ти – спрял се Сами.

– Аз ще се скрия и ще помисля за план.

Три от змиите подгонили Зайка до храсталаците, но тя успяла да се скрие. Сами пък се заврял в една пещера под скалите, на които още спяла отровната змия. След няколко минути обаче тя се събудила. Жълтите й очи бавно се отворили. Опашката й плавно се размахала и тя се хвърлила да помага на другите змии, но не успели да открият никой.

Зайка някак си успяла да отиде в пещерата при Сами и сега двамата търсели път под земята.

Късметът им проработил и след малко те видели светлинка.

– Предупреждавам те, че върхът ще е малко по-стръмен – казала Зайка, – а сега да продължаваме към последното препятствие.

Те обикаляли и се оглеждали. Колко красиво било там! На земята имало безброй жълти, кафеви и оранжеви цветя, имало и минзухарчета. Бебенцата току-що почвали да разтварят листенцата си, а по-големите се хвалели с красотата си. Но към върха вече нямало минзухари, а само сняг. Скоро Зайка и Сами стигнали до орела. Той стоял с гръб към тях. Гнездото му било точно преди върха. В него три розови птиченца се били гушнали и спели.

Двамата се скрили зад една скала.

– Не мога ли да видя къщата, в която живея оттук? – попитал Сами.

– Не мисля, но опитай! – отвърнала Зайка.

Сами тихичко вдигнал глава. Погледнал надолу и от това му се завил свят. Навсякъде имало черни, червени, жълти, бели и оранжеви покриви.

– Виждам само покривите! – разочаровано отвърнало кученцето.

– Тогава ще трябва да стигнем до ръба.

Зайка бавно и плахо запристъпвала към орела.

– Здравей, скъпи Ореле – поклонила се тя – казвам се Зайка, а това е моя приятел, Сами. Приятно ни е. Можем ли да преминем покрай гнездото?

– И други са ме молили за подобни неща! – извикал орелът. – Казвам се Орал, не ми е приятно.

– Позволи ми да ти обясня, кученцето Сами се е загубило и само иска да се качи до върха, за да види пътя до вкъщи.

– Но как да съм сигурен, че няма да вземете птиченцата ми и да избягате?

– Ние сме толкова малки и дори не можем да летим, как бихме могли да избягаме от теб?

Орелът помислил и накрая ги пуснал. Двамата се качили на върха и Сами се огледал.

– Ето я – извикал той и посочил една жълта къща с червен покрив.

– Лесно ще стигнем дотам – усмихнала се Зайка.

Те благодарили на орела и заприпкали щастливи по пътечката.

– Ще дойдеш, ако пак се изгубя, нали? – попитал Сами.

– Ти гледай да не се губиш повече – усмихнала се Зайка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *