facebook

Вълшебната химикалка

Вълшебната химикалка

notebook

Коледа наближаваше. Люси седеше до прозореца и гледаше навън. Звездите проблясваха, сняг затрупваше земята. Малки снежинки танцуваха в нощта, заиграли се със зимния вятър. Момичето наблюдаваше тихо тази красива гледка. Бе долепила нослето си до стъклото на прозореца. Скоро той се замъгли от топлия й дъх. Момиченцето вярваше в чудеса, вълшебства, особено по Коледа. Обичаше да мечтае и да си представя как мечтите й се сбъдват. Люси остана загледана през прозореца повече време, отколкото предполагаше. Най-накрая стана, качи се на горния етаж и си легна. Момичето не искаше още да заспива, но беше уморено. Клепачите му трепнаха и то ги затвори. Сънят взе Люси в прегръдката си и я заведе някъде, на вълшебно място, където със сигурност мечтите й щяха да се сбъднат.

Люси се носеше в небето. До нея беше дядо Коледа. Двамата наблюдаваха дима, който излизаше от комините на къщите. На момичето му се стори, че луната, която блещукаше до него, му намигна. Иззад облаците, от време на време, се показваше нечие красиво, ангелско лице, корона, руса, червена, черна или кафява коса. Също така блясваше червена като розите рокля, бяла като самите облаци или зелена като тревите. Люси много добре знаеше, че тези приказни същества са коледните феи. Не знаеше обаче дали това се случва наистина, или е само сън. Изведнъж нещо я стисна за ръката и Люси излетя все по-далеч и по-далеч от облаците, дядо Коледа, всичко. Летя, докато накрая не се озова в леглото си. Това беше просто сън. Въпреки всичко Люси се усмихна. Обичаше, когато макар и само в сънищата, мечтите й се сбъдваха.

БУМ! Люси се стресна и се прилепи до стената. Вече бе забравила съня си. Сега гледаше ужасено към гардероба в стаята. Вътре нещо не спираше да блъска. Момичето не искаше да го отвори, защото се страхуваше, че от там ще изскочи извънземно или грифин. Все пак се престраши, отлепи се от стената, запристъпва плахо към гардероба. Протегна треперещата си ръка напред и докосна дръжката. Леко я открехна. Люси не знаеше какво очакваше да види вътре, но съдържанието на гардероба съвсем не я уплаши.

– Ха, ха! – засмя се тя. – Ха, ха! Нима тази химикалка е блъскала толкова лудо! Какво чудо!

И наистина вътре имаше химикалка. Синя, с черно връхче. С други думи една съвсем обикновена химикалка. Най-малкото не изглеждаше да е вълшебна. Люси я взе и я прибра в несесера си. Тъкмо да си легне, но забеляза, че вече е 7:00 часа. Момичето се разбърза, защото трябваше да тръгва на училище. Облече се и направо прелетя разстоянието до вратата на апартамента. Закъсняваше! Трябваше да бърза. Ако някой случайно погледнеше през прозореца, щеше да види малко момиче, отдалечаващо се от жълтия блок с бързи крачки. Щеше да види също и следите от сините му ботуши, отпечатали се ясно в снега. Щеше да види и една прекрасна зимна приказка – едно от желанията на Люси, което тя бе написала рано сутринта с новата химикалка в дневника си.

Вече втора седмица поред, Люси, записваше мечтите и желанията си с обикновената на пръв поглед химикалка. Нямаше как да не забележи, че те наистина се сбъдват. А щом бе така, тя можеше да сбъдне и най-съкровеното си желание – да срещне дядо Коледа. Но и трябваше помощта на химикалката.

В стаята блещукаше свещ. На нейната слаба светлина, Люси записваше желанието си в дневника. Пишеше почти на тъмно, защото се страхуваше, че ако светне лампата, ще разбуди родителите си. Когато приключи, извърна очи към прозореца. Почака…Но не забеляза нищо. На лицето на Люси се изписа разочарование, надеждата бе изчезнала. Тя тъкмо се канеше да си ляга и да духне свещта, когато забеляза малка светлинка. Тя леко трептеше в мрака. Скоро очите на момичето привикнаха с тъмнината и то забеляза как приближава шейна, водена от два елена. „Единият със сигурност е Рудолф” – помисли си Люси. Шейната спря в снега, а от нея излезе старец с бяла брада, облечен в червени дрехи, с червен калпак и чувал с играчки на гръб. Без съмнение това беше дядо Коледа.

Момичето не можеше да откъсне очи от прозореца. Самият, истинският дядо Коледа, бе дошъл специално чак дотук, за да се запознае с нея. Люси също искаше това, затова се облече и тихо излезе през вратата. Затича се в нощта, водена от фенерчето на дядо Коледа.

– Кой е там? – очевидно той бе усетил стъпките на момиченцето.

Тя спря задъхана. Старецът повтори въпроса си. Люси се почуди какво да отговори, но накрая извика.

– Аз съм Люси, дядо Коледа!

Момиченцето отново се затича към него. Когато съвсем се доближи, той я освети с фенера си, за да я види хубаво.

– Какво правиш тук? – попита старецът, като се опита да изглежда строг, но едвам сдържаше усмивката си. – Не трябва ли отдавна вече да спиш?

Люси също се усмихна и му обясни, че го е видяла от прозореца си.

– Разбирам. – замислено отговори дядо Коледа. – Всяко дете би желало да се види с мен. Но не всички имат такава възможност, като теб, Люси.

Момичето се опита да разбере какво има предвид. Изведнъж се сети. Нямаше нужда старецът да му казва какво е решил. Люси просто се приближи до шейната и сложи единия си крак в нея. Дядо Коледа й кимна насърчително и тя седна на седалката. Той пък седна отпред, пришпори елените и шейната излетя в небето, като остави снежна буря след себе си. Скоро от нея се виждаше само точица. А след малко нямаше и следа да се е случило нещо вълшебно, или да се е сбъднала нечия мечта.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *