Моите опасни приключения 2: Мравочоците

Здравейте! Казвам се Нели и обожавам приключенията, но не се впускам да ги търся. Те сами ме намират. Не обичам да ходя с поли и рокли, защото ми е по-трудно да тичам. Най-добрата ми приятелка се казва Попи и е с мен във всичките ми приключения. Сега ще ви разкажа следващото.

Беше една хубава утрин, чаках Попи да дойде. Мама щеше да ни закара на училище. Очаквах я с нетърпение да пристигне. Изведнъж на вратата се звънна и аз скочих. Изтичах в коридора и радостно отворих.

– Нели!

– Попи!

Отидохме в стаята ми. Аз се запитах колко е часът. Погледнах компютъра, но вместо да видя обичайните иконки, на тяхно място зееше голяма дупка във формата на детелина с пет листа. Не беше четирилистна, а този знак не предвещаваше нищо добро.

– Попи! – уплашено извиках аз.

Приятелката ми се приближи и сподави вика си, като сложи ръка на устата си.

– Какво е това? –  попита тя.

– Не знам! – безпомощно повдигнах рамене.

Понякога любопитството на Попи водеше до лош край. Тя посегна към компютъра и изведнъж нещо я дръпна навътре.

– Нели, помощ! – изкрещя Попи. – Помогни ми!

Аз я хванах за ръката, но нещото вътре беше по-силно и дръпна и двете ни. То увеличи дупката, така че да успеем да се поберем. После по някакъв начин я смали и тя напълно изчезна.

– Попи, как се побрахме тук? – попитах.

– Нямам си и представа, но не можем да се махнем. Попи заблъска по сивите стени. – Ехо, помощ!

Аз започнах да се разхождам из огромния компютър, колкото и странно да звучи това.

– Попи, виж! Там има жълта, ъъъ, червена, ъъъ, зелена и … синя светлина – представих откритието си аз. – Може да има нещо. Хайде!

Двете изтичахме до светлинките, които блестяха подкупващо някъде напред.

– Нели, това се кабели!  – учуди се Попи. – Които водят и надолу и нагоре. Искаш ли да се спуснем по тях?

– Да опитаме! – съгласих се аз.

Двете се хванахме за жълтия кабел. Спуснахме се. Не можех да виждам нищо. Движехме се с такава скорост напред, че виждах само осветени фигури. После скоростта се намали и в далечината скоро видях една черна врата – голяма, колкото монитора на компютър.

– Попи, ще се ударим! – извиках аз и в този момент пак се засилихме.

Затворих очи. Не можех да гледам. Всеки момент щяхме да се блъснем. И това се случи.

БАМММ!

Не ме заболя много. Наистина!

Странно, но следващото нещо много ме шокира. Бяхме счупили монитора на чужд компютър. Изскочихме от него на земята. Намирахме се в чужд апартамент. Навсякъде се бяха разхвърчали счупени парчета стъкло и от шума хората се разбудиха.

– Какво става тук? – извика някой.

– Много съжаляваме! – извини се Попи.

– Няма време за извинения, Попи! – упрекнах я аз.

Двете изхвърчахме от стаята в коридора. Но там ни чакаше мъж. В ръката си държеше телефон.

– Ще звънна на полицията – каза ни той. – Или казвате как се озовахте тук, или се обаждам. Жена ми каза, че сте излезли от компютъра.

Поисках да кажа, че наистина това е станало, но замълчах. Попи умее да се измъква от такива случаи, както направи и сега.

– Гонеха ни някави деца. Прозорецът ви беше отворен и ние се вмъкнахме през него, с помощта на стълба, която намерихме  – смотолеви тя.

– Хммм! – помисли мъжът. – Откъде намерихте стълбата?

Попи пак беше готова.Беше подпряна на близката стена.

– Може би някой е работел с нея.

– Аха, добре! – отговори мъжът и се отдръпна все още с подозрително изражение. – И да знаете, че вече е 20:00 часа.

Ние отворихме вратата и се втурнахме навън.

– Наистина ли вече е вечер? – попита ме Попи. – Значи трябва да сме вкъщи.

– Наистина! – притесних се и аз.

Прибрахме се, но родителите ми не бяха ядосани. Ние казахме, че сме се разхождали. Долу-горе истината. След вечеря Попи не доближи монитора, дори не го погледна. Родителите ми го бяха поправили.

– Не искам да е вечер! – оплака се Попи. – Тогава обикновено се случват лоши неща.

Само въздъхнах и се завих през глава. Аз също не исках да е вечер. Все пак не можех да стоя винаги под завивката. Попи също. Вечерта мама влезе в стаята и ни отви. Ох, как се моля да беше останала още. Сега какво да правя? Но нека да не прибързвам.

Щом мама излезе се чу тих глас:

– Здравейте! Миналата година се срещнахме. Привет. Помните ли ме?

Аз пак се завих през глава.

– Няма смисъл! – присмя се онова нещо, на което се виждаше само сянката. – Няма никакъв смисъл да се криеш под завивката. Знаеш, че мога да те отвия. И той ме отви. – Сега аз изглеждам така! – съществото пристъпи напред.

Вече успях да го видя. Беше човек, облечен целият в черно. Но в него имаше нещо познато. Сега разбрах. Това беше кучето от миналата година.

– Но ти изчезна! – успя да каже Попи. – Унищожихме те!

Чу се гръмогласен смях.

– Нима си мислехте, че буболечките ще ме унищожат? Моите стражи? Ха-ха! Вие им казахте да ме спрат, но те не могат, просто е невъзможно, защото са мои стражи. Освен това станах човек, а не куче, облечен в черни дрехи и с качулка. Те ме пратиха тук по погрешка. Но аз би трябвало да им благодаря.

Исках да изкрещя, но не можех. Кучето–черен човек, сякаш разбра и зловещо се ухили.

– Аз го направих. Не можеш да крещиш. Само да ви кажа, че ако искате наистина да ме унищожите, първо трябва да унищожите моите роднини – мравочоците. След тези думи черният човек изчезна.

Аз не бях на себе си и помислих, че е сън, затова се завих и затворих очи. Не можех да видя какво става с Попи, защото вече спях дълбоко.

На сутринта двете с Попи едвам се вдигнахме от леглата. Под очите ни имаше тъмни кръгове.

– Спи ми се! – извиках аз.  

– Съжалявам, но си на училище! – упрекна ме мама.

Понеже бяхме много уморени от случката през нощта и спахме малко, се оправяхме бавно за училище. Пристигнахме със закъснение, не стига това, а и учителката ни забрани да си ходим на гости, когато сме на училище, след като разбра защо сме закъснели. Сякаш тези проблеми бяха малко, получихме и забележка, защото сме заспали в час. Успях да поспя и вече не бях толкова уморена.

Попи също беше поспала, защото дойде при мен без тъмни кръгове и с освежена усмивка.

– Е, хайде да се поразходим! – предложи приятелката ми.

Бяхме в центъра, близо до една горичка. Беше пролет и всичко бе разцъфнало. Но не и в горичката. Аз се спрях уплашено.

– Пооопи! – спрях и нея. – Не си ли спомняш, когато миналата година намерихме кучето. То беше в горичката до нас. Беше лято. Но там бе покрито със сухи листа. Заради кучето! Гората тук изглежда по същия начин.

Попи ми хвърли поглед, пълен с ужас.

– Ами да, така беше – промърмори тя, а после извика. – А това да не значи, че черният човек сега живее тук.

Приятелката ми беше смаяна.

Между другото аз точно това си помислих.

– А-хъм! – покашлях се аз и Попи се обърна към мен все още с ококорени очи. – Мисля, че ъмм, мда!

– Аз тогава, никога няма да вляза в тази гора! – изрече на един дъх Попи и хукна.

– Ама, Попи, чакай! – викнах аз и се затичах след нея.

Понеже бях по-бърза, скоро я настигнах.

– Попи! – възмутено я назовах по име – ти, въобще, искаш ли да победим черния човек?

– Гората какво общо има с това? – отговори задъхано приятелката ми.

– Черният човек спомена за мравочоците – неговите роднини. Те сигурно живеят в гората, заедно с него – казах аз и натъртих на думата”те”.

– Не вярвам! – пое си дъх Попи.

– Е, аз тогава ще вляза сама.

Обърнах се и се затичах обратно. Попи се притесни за мен и също се насочи към гората.

– Добре де, идвам! – предаде се тя, когато стигна задъхана.

Ние предпазливо влязохме в гората. Ей сега, набързо ще я опиша – земя, килим от сухи листа. Цветя – нито едно. Зелени листа по дърветата няма. Е, сега убедихте ли се, че там живее черният човек?

Ние бавно и предпазливо тръгнахме. От време на време обаче чувахме странни звуци някъде под земята. Ето такива: Бум! Мирсксссс!

– Нели, не издържам! Страх ме е! – уплашено извика Попи. – Какви са тези звуци?

– Трябва да разберем! – отвърнах аз. – Хайде да слезем долу. Възможно е да са мравочоците.

Ние се затичахме отчаяно напред, търсейки някакъв вход.

– Аааа! – извиках аз, защото изведнъж кракът ми хлътна надолу в някаква дупка.

– Нели, добре ли си? – уплашено попита Попи.

БУМ! Сега вече не само кракът ми, а и аз пропаднах в дупката.

– Да, да, добре съм! – успокоих аз Попи. – Не се тревожи за …

БУМ!

– Ама защо? – ядосано попитах, защото приятелката ми също падна в ямата. – Защо дойде и ти? Не ти ли стига, че аз съм тук?

– Точно затова дойдох.– отговори Попи.

Тези звуци сега се чуваха по-силно. Значи тук някъде може да са мравочоците. Както очаквахме, така и стана. Но нека карам всичко поред. Сега и аз, и Попи стояхме в клопката. Тя беше малка, затова ние едвам дишахме. Тогава аз не издържах и изкрещях:

– Помощ, помощ, помощ!

Включих и ритници, но се случи нещо много странно, което обаче спаси Попи, защото щях да я направя на кайма с моето ритане. Аз натиснах с коляното си тревата до себе си и изведнъж, то пропадна вътре. Първоначално обаче аз не забелязах нищо, затова ритнах по-силно и повлякох, и тялото си в страничния тунел. Да, тази нова дупка се оказа тунел – пързалка.

Аз се пързулнах надолу с ококорени очи, което беше най-лошото решение. Защото след няколко секундното спускане, цамбурнах в някаква оранжева течност. Нагълтах се с нея и за малко не се удавих, но успях да остана жива. Знаех, че и Попи ще цамбурне всеки момент и извиках в отвора на пързалката:

– Попи, долу има оранжево езеро! Запуши си носа малко преди края на пързалката!

Предупреждението ми не бе напразно. Приятелката ми цамбурна без да погълне вода и излезе от езерото цялата в оранжев цвят. Единствено лицето й бе необичайно бяло, а очите й се бяха втренчили във всичко наоколо. Едва сега разбрах в какво се намираме. Това бе кухня. И то каква! Съдовете бяха огромни, в тях можеше да се побере човек. Пък и те бяха направени точно за тази цел. Сепна ме звукът от коридора, койте ме извади от мислите ми. Стъпките се приближаваха към вратата на чудовищната кухня, а това значеше, че тук е краят на мен и Попи, освен ако не се скрием някъде.

Очите ми трескаво затърсиха подходящо място. Не намерих друго освен оранжевия басейн  и една бяла завеса. Попитах какво мисли Попи.

– Ако този човек остане дълго тук – прошепна тя, защото стъпките се приближаваха, – то най-добре да се скрием зад завесата, защото няма да задържим дъха си за много време в езерото.

Аз се съгласих с нея и миг преди вратата да се отвори, двете бяхме  зад завесата. В стаята влезе същество което приличаше на мечок и мравка, а след него влезе някакъв познат силует. Беше черният човек. Попи се опули зад завесата. Тя виждаше всичко през една малка дупка. Сега обаче ще ви опиша другото страшно същество. То имаше глава на мечок, а също и опашка, а тялото му бе на гигантска мравка. Нищо друго не ми мина през главата, освен мисълта, че това е мравочок. Съвпадаше и беше логично. Мравка и мечок смесени в едно създание.

– Ооо, сладичкият ми син! – изрече мравочочката и преди черният човек да се е усетил, майка му, както се оказа започна да го целува звучно по лицето.

– Синчето върши престъпления! – гордееше се съществото.

– Мамо, стига! – нацупи се черният човек. – Не съм бебе.

Като каза това, той се огледа наоколо, за да се увери, че никой не е видял какво прави майка му. Мравочочката се усмихна глупаво на сина си, който направи гневна гримаса, и каза:

– Ще отида да проверя дали някой човек се е хванал в мрежата. Или поне животно.

И пред учудения поглед на Попи, а също и моят, съществото долепи мравешките си крака до пързалката и започна да се катери по нея. Ако бях аз, щях да се пързулна на момента и ПЛЯС в езерото. Тунелът все пак си беше доста стръмничък. След малко мечокът–мравка се върна умърлушен.

– Нямаше жертви! – въздъхна той.

– Какво? – изненада се черният човек. – Това значи ли, че няма да има нищо за ядене?

– Ох, беборанчо! – въздъхна мравочочката. – Нищо не разбираш сладкишчето ми! Ти ще ядеш каша с горски круши, а ние големите ще оглозгваме останалите кокалчета.

Черният човек обаче не беше съгласен.

– Мамо, не съм бебе, че да ям каша! – вместо самодоволна усмивка, на лицето му бе изписан гняв. – Писна ми да ме наричаш сладкишче! Ще ям и аз месо! Някой друг да се нахрани с бебешката каша.

Мравочочката също промени изражението си. Лицето й стана сурово, усмивката й се стопи, а очите й пръскаха искри и мълнии. Съществото изрева срещу черния човек, който се сви и затрепери.

– Няма да пренебрегваш заповедите ми! – изкрещя мечокът–мравка. – Ще ме слушаш и ще изпълняваш  това, което ти казвам. Нищо, че си голям, като нищо мога да те нашаря с ослепителни шамари.

Аз и Попи се изненадахме от неочакваното държание  на мравочочката, проявила изведнъж зверска агресивност. Черният човек също беше изненадан и в това време уплашен. Съществото му хвърли още един свиреп поглед.

– Хайде, тръгвай! – рече то със студен глас. – Имам работа!

Като каза това, мравочочката избута с мечешката си глава черния човек от стаята. „По принцип, би трябвало с крака” – помислих си аз. „Значи тялото й наистина е като на мравка. Там е слабото й място. Така можем да победим мравочоците!”

Разказах мисълта си на Попи, че може да атакуваме мравочоците и да ги ударим в тялото, а междувременно да се пазим от главата и опашката, защото те са на мечка и имат огромна сила. Попи одобри идеята ми.

– Трябва само това същество да излезе оттук и ще имаме време да потърсим нещо, с което да ги ударим! – прошепна тя.

– Да! – отговорих аз. – Трябва да измислим и план кога да излезем оттук и да отидем в другата стая, а също и как точно ще ги атакуваме там!

– Да, не се бях замисляла! – отговори Попи. – Ще измислим нещо.

Докато шепнешком обсъждахме как по-точно да нападнем, мравочочката бе излязла от стаята. Когато вратата се затръшна, ние също излязохме тихо от скривалището си.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ