Моите опасни приключения: Килерът на отмъщенията

Приказкате е отличена с първа награда в първа възрастова група на Националния литературен конкурс „Неразказаните истории на един ловец на приключения“, съпътстващ ежегодния Национален фестивал на детската книга в град Сливен

magic wood

Здравейте! Аз съм Нели и обожавам приключенията, но не се впускам да ги търся, те сами ме намират. Не ходя често с поли и рокли, защото ми е по-трудно да тичам. Най-добрата ми приятелка се казва Попи и винаги сме заедно във всички приключения. Тук ще ви разкажа за едно от тях.

Един ден, с Попи се разхождахме в гората. Тя ме попита:

– Защо е толкова тихо?

– Не знам! – отвърнах аз и се загледах в едно птиче със златисти пера.

Изглеждаше ми уплашено. То обясняваше нещо на една синигерка до него. Приближих се. Можех да говоря езика на животните, затова се опитах да чуя какво чурулика, но то отлетя и изписка:

– Този килер е толкова страшен!

Попи не разбра нищо, затова ѝ обясних.

– Какъв ли е този килер? – зачуди се тя.

Приятелката ми можеше да забавя хода на хора и животни. Ние двете бяхме дарени с магически сили, за които никой не ни вярваше. Но този загадъчен килер…

Един ден в класната стая госпожата ни по математика мъчително ни изпитваше на задачите. Аз се бях разсеяла и унесено гледах през прозореца. Изведнъж там ми се яви едно бледо лице.

– Още пет дена до отварянето на килера!

Аз премигнах, но лицето беше изчезнало.


– Казваш, че си видяла бледо лице на прозореца – размишляваше Попи, – което след като си мигнала е изчезнало?

– Ти не го ли видя? – попитах аз.

– Не, но… Друго видях.

– Какво видя? – нетърпеливо попитах.

– На чина ми пишеше „Още пет дена”.

– Има логика! – помислих си аз. – Лицето ми каза за пет дена, а същото е пишело и при теб. Едно е сигурно, че толкова дни остават до отварянето на този килер. Но какво ли има в него?

Двете слизахме надолу по коридора и изведнъж се случи най-странното нещо. Попи се спъна и падна. Започна да се смалява. Нещо се бе свързало с нея и сега я поглъщаше. Хвърлих се върху Попи и изчезнах заедно с нея надолу. Озовах се върху под покрит с боклуци. Явно бяхме под земята. Бледото лице се носеше върху тялото на един старец. Той прошепна:

– Още три дена и килерът ще бъде отворен. Килерът на отмъщенията. Аз се прикривам, но ще покажа същността си. Ха, ха!

Аз припаднах, но Попи не успя да ме хване. Тя затвори очи и също се стовари на пода. Паднах на меко, може би заради боклуците. Когато отворих очи бях легнала на пода насред коридора, а до мен Попи още спеше. Целият клас се бе струпал до нас.

– Толкова сте черни!

– В комина ли сте се навирали?

– Добре ли сте?

– Ей, коминочистачки!

Двете с Попи целите бяхме покрити в черни петна и сажди. Изчервихме се и бавно се изправихме. Измихме се и влязохме в класната стая. Следващия  час имахме биология. Той мина ужасно. Изпитаха ме, аз сгреших и сега имам двойно домашно. За да се успокоим, ние с Попи излязохме да се разходим в гората. Там си избрахме пътечка и поехме по нея.

– Нели, Нели, виж! – приятелката ми сочеше нещо в далечината.

И наистина, там нещо блестеше. Спуснах се бързо натам. И после всичко се случи като на филм! Грабнах това нещо, което се оказа ключ. Обърнах се да го покажа на Попи, но нея я нямаше. Озърнах се наоколо и видях, че аз самата съм се изгубила.

Спомних си случая с бледото лице и как с Попи се пренесохме, затова затворих очи и паднах назад.

– Аууууу! – изкрещях. Беше ме заболяло.

Когато ги отворих все още си стоях в листата. Този път не се получи.

– Попи! – извиках аз.

Не последва отговор. Само тихо ръмжене. Аз се огледах. Нямаше нищо. Следващото нещо, което  се случи, спря дъха ми. Когато се обърнах назад, към мен се приближаваше огромно сиво куче. Аз пак изкрещях и се закатерих по дървото. Кучето забърза и излая ядосано. То не можеше да се катери. Но изведнъж по лицето му се разля усмивка и то оголи зъби. С тях започна да хапе дървото. Аз затреперих. След малко обаче се отказа и си тръгна с физиономия, която означаваше „Ще дойда пак”.

Облегнах се на дървото и заспах. Бях събудена от нечии думи. Някой ги крещеше с познат глас.

– Нели, Нели, Нели! Къде си?

„Значи все пак Попи е тръгнала да ме търси!”, помислих си щастливо.

– Тук съм, Попи! Горе! – провикнах се аз.

Приятелката ми се обърна и ми се усмихна. Тази усмивка винаги ме успокояваше. Аз погледнах надолу и забелязах, че няма да е лесно да сляза. Затова се протегнах към един клон и увиснах. Залюлях се към друг и слязох по-надолу. Най-после се строполих на земята.

– Какво куче? Как толкова голямо? – разпитваше ме Попи, след като ѝ разказах. – Ще дойде отново! Само да ми падне!

– Беше сиво и голямо. Не знам колко лесно ще го укротиш – въздъхнах аз.

Разходихме се, поговорихме си и накрая се разсмяхме. Попи е голяма шегаджийка.

– Ще падне в огъня и краката му ще се заизвиват като кашкавал.

Изведнъж тихо ръмжене ни прекъсна.

– Не знам още колко дълго ще се шегувате с мен!

Кучето приближаваше бавно, а от устата му излизаха балончета. Аз се съвзех.

– Попи, на дървото! – извиках и се закатерих.

Попи също се закатери, но по-бавно. Устата на кучето се разтвори в злобна усмивка и то я хвана със зъбите си за блузата.

– Кажи „Сбогом” на приятелката си! – хилеше се то. Ще ти изрека отмъщение.

Кучето я повлече навътре в гората.

– Защо не си останах на дървото? – говорех си аз. – Сега къде да я търся? Нищо чудно да излязат и паяци, големи колкото цял облак.

Аз започнах да бягам страшно бързо навътре в гората. Не ме интересуваше, че кучето е там. Приятелката ми не ме остави, значи и аз нямаше да я оставя. Спрях се на едно разклонение. Обърнах се и забелязах една мравчица, която обикаляше. Попитах я, дали е видяла куче, което завлича момиче навътре в гората. Тя ми отговори, че са тръгнали по десния път. Изтръпнах! Не ми изглеждаше приятен. Целият в лепкава кал. Плахо се приближих.

– Правя го заради нея! – шепнех си аз.

Най-накрая внимателно стъпих в калта. Ууу, колко гадно! Кракът ми потъна навътре и се покри с кал. Пъхнах и другия. И после изведнъж не можех да помръдна. Бях залепнала.

– Не знаеш как се минава и ще потънеш в калта! – кучето се приближаваше, но без Попи.

Като каза това аз леко потънах. После още малко. Бях покрита с кал до коленете. Кучето се посмя, а после си тръгна. След малко бях покрита с кал до кръста. След още малко – до гърдите. Най-накрая се наложи да си затворя устата и повече да не дишам. Най-после потънах цялата.

– Ела ми! – един октопод се стрелна към мен.

Едва го избегнах. И изведнъж видях колко е дълбоко това езеро от кал и че вече мога да се движа свободно. После заплувах със супер скорост напред. Октоподът се разсмя.

– И си мислиш, че ще ми избягаш?

След което се засили напред. Аз продължих да плувам, но въздухът ми свършваше. Изведнъж зад водораслите излезе втори октопод. Аз не се замислих. Престорих се на тъжна и загрижена и се загледах под октопода, където той пазеше най-много. Изведнъж се засилих, колкото можех повече и рязко извих нагоре. Така преминах над него. Сетих се и нещо друго. Взех две пръчки иззад едно водорасло – една дебела и една остра като трион. С острата прорязах дебелата отвътре и я лапнах. После я протегнах нагоре и вдишах чистия въздух. След това се обърнах. Октоподите се бяха отказали да ме гонят. Можех да продължа спокойно. Доплувах до края и изскочих навън. Сетих се за Попи.

– Къде да я търся?

Спуснах се по-навътре в гората. Стигнах до врата, покрита отстрани с камъни. В средата ѝ беше издълбана ключалка. Бръкнах в джоба си и извадих ключа. Поставих го. Вратата безшумно се отвори и аз влязох.

– Иуууууу!

Нагазих в препарирани буболечки. Колко гадно! Поне Попи е имала малко късмет. Не е влизала в калта и не е газила буболечки, защото кучето вероятно я е носело.

Стигнах до втора врата и я натиснах. Тя се отвори със скърцане. Влязох и видях едно голямо легло. До него имаше нощно шкафче. По земята този път нямаше нищо. Тази стая не ми хареса и аз се запътих към следващата. Само че влязох в един коридор. Имаше много разклонения и не знаех накъде да тръгна, затова се изкачих нагоре.

– Ледено студено! – кучето беше над мен. – Къде си мислиш, че отиваш?

То ми се изплези, изправи се на задните си лапи и ме подгони. Аз изкрещях и прескочих трите стъпала, които бях изкачила. Завих наляво и затичах. Кучето ме настигаше. Аз се спуснах страшно бързо по-други стълби надолу и за малко да падна. Продължих да слизам, но на последното стъпало се спънах, залитнах и паднах. Стъпките на кучето изведнъж се забавиха. Явно искаше да дойде към мен бавно, защото съм ранена и няма къде да отида. Обърнах се. Кучето изглеждаше ядосано.

– Попи!

Тя ме беше спасила. Явно беше наблизо.

– Нели, слез по-надолу! Завързана съм.

Куцукайки започнах да слизам по останалите стъпала. Най-накрая стигнах килера.

– Нели, помогни ми!

Попи лежеше на земята. Аз отидох при нея и я развързах.

– Нели, Нели, кучето е бледото лице!

– Попи, успокой се! Добре ли си? – гушнах я аз.

– Добре съм, но кучето скоро ще дойде.

И тогава то влезе.

– Малките приятелки!

То каза нещо и на пода се появиха огромни буболечки. Те се насочиха към нас. Попи протегна ръка и забави хода им. После ми смигна. Аз отидох при тях и им заговорих. Изведнъж те се усмихнаха и се насочиха към кучето. То тръгна да бяга, но Попи забави и неговия ход. Буболечките го нападнаха и скоро от него се посипа прах. Това беше края на килера на отмъщенията.

– Успяхме! – извиках аз.

Обърнах се, но буболечките бяха изчезнали. Ние излязохме от страшната къща и искахме да се приберем, но не знаехме накъде да тръгнем.

Завихме надясно и се огледахме смаяни.

– Нели, виж! – Попи сочеше нещо зад мен.

Обърнах се. След това ахнах.

– Попи, толкова е… красиво!

На едно дърво беше кацнала пъстра птица. Тя подскачаше на крачетата си и сладко пееше. Малко по-нагоре беше гнездото ѝ. Там се бяха излюпили четири малки птиченца, които ѝ пригласяха с тънички гласчета.

– Тя ни благодари – засмях се аз, – че кучето вече го няма.

Погледнах нагоре. Оттам се спускаше друга пъстра птица и носеше в човката си няколко червейчета. Погледнах и надолу, а там вместо листа и камъни, си пробиваха път свежи тревички и листенца, извиваха стъбълца всякакви пъстри цветенца, а камъните се бяха превърнали в малки гладки бели камъчета. На небето плуваха пухкави облачета, обляни от слънчева светлина

.- Нека малко поостанем тук! – помоли Попи.

– Ще е много успокояващо! – усмихнах се аз.

– И красиво! – добави Попи.

Двете седнахме в меката трева. Завръщането вкъщи можеше да почака!

КРАЙ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *