Тайнственият свят на русалките

/ приказката е отличена с Втора награда в раздел Проза в Първа възрастова група на Четиринадесетия национален конкурс „Морето, Морето, Морето…”, Варна 2020 /

Иззад камъка се подаде една сянка с опашка. Тя изплува нагоре, а заедно с нея и дългата ѝ опашка, която почваше от кръста и продължаваше 2-3 метра надолу. Сянката  продължи да се издига към небето и да оставя тъмното дъно на Черно море под себе си.

Косите ѝ, обикновено светло руси с малко червеникави кичури, сега бяха станали тъмно кафяви. Както сянката се издигаше бързо към светлината горе, изведнъж рязко зави и отново се спусна. Бавно преплува разстоянието до същия камък, от който бе изскочила и изчезна някъде зад него. След сянката се понесоха и няколко делфина. Когато изплуваха до камъка, там се откри голяма дупка, която водеше още по-надолу. Делфините се гмурнаха в ямата и изчезнаха навътре. Тунелът водеше към малко езерце. От него бавно се подаде русата коса на едно момиче със сини очи, което излезе от езерото. Изведнъж краят на опашката му се пропука и от там изскочиха два крака. Момичето стъпи на земята и се запъти към голям дворец, чиято врата бе красива розова мида. То влезе вътре, а делфините, които бяха стигнали до него изписукаха тъжно и отново се гмурнаха в езерото. След малко от тях нямаше и следа.

По това време Габи беше на море заедно със семейството си. В събота тя винаги плуваше в хладката вода, а днес бе събота. Момичето ловко се гмуркаше и пак изскачаше  на повърхността на водата.

– Плуваш точно като русалка! – засмя се майка ѝ.

– А знаеш ли, че преди русалките са живяли в Черно море? – намеси се и баща й.

– О, така ли? – оживи се Габи. – Но сега ние плуваме в Черно море. Значи можем да срещнем русалки.

– Ох, и ти с твоите русалки! – нацупи се майката на Габи. – Tе не съществуват. Има ги само в легендите.

Момиченцето се намръщи. После без да отговаря нищо се гмурна отново във водата. Замаха с ръце и морето го повлече към дъното. То седна и се замисли. „Колко интересно! Възможно е тук да са живяли русалки. Но как? Хм, ами ако още са тук?” Но изведнъж вниманието му бе привлечено от нещо блестящо. Габи се издигна нагоре, за да си поеме въздух и пак се гмурна. Нещото още проблясваше. Тя внимателно го вдигна. Не, нямаше грешка! Беше люспа. И то каква! Златна и красива. Мислите на Габи запрепускаха из мозъка ѝ досущ като коне. „ Ами ако това е люспа на русалка? Така де, от опашката на русалка. Какво друго има люспи и живее във водата? Риба! Но тя няма златни люспи.” Габи вярваше във вълшебства и разни магически същества, но не можеше да си обясни как е намерила истинска златна люспа на дъното на морето, която най-вероятно беше паднала от опашката на русалка. Това за нея оставаше пълна тайна и загадка. Момичето замислено излезе от водата и се прибра вкъщи със семейството си.

Вечерта, когато отиде да се къпе, не издържа. Извади люспата от джоба си, където я бе скрила. Напълни ваната и се гмурна вътре, заедно със своето съкровище. Седна на пода на ваната и се зае да го разглежда. Под водата люспата изглеждаше много бляскава. Габи продължително се вгледа в нея, но не намери нищо особено. Винаги се беше чудела как русалките издържат под водата толкова дълго време. И ето ти сега – още една загадка. Много ѝ се събра. Толкова тайни и загадки. И изведнъж ококори очи. Ръчният ѝ часовник, който не се разваляше под вода показваше 7:00ч. Бяха минали цели 20 минути, откакто бе във ваната.

– Ами ако златната люспа ми дава въздух? – зачуди се Габи, обаче след малко потрепера. Тя говореше под водата! – Значи ето как русалките дишат под водата и говорят – замисли се тя. – Защото имат хиляди люспи, които им дават въздух. Обаче на мен ми стига и една. Утре веднага ще тръгна да ги търся. Ако наистина живеят в Черно море, значи съм на прав път. Ще убедя мама и татко утре да отидем на плаж.

Габи бе толкова развълнувана от откритието си, че вечерта едвам заспа. Ето, загадката лека – полека се разплиташе. Оставаше само да научи какъв е входът за Тайнствения свят на русалките. И разбира се как да влезе. Обзалагаше се, че ще има поне едно препятствие. А ако не се лъжеше любимото число на русалките бе две. Значи препятствията може и да са две.

На сутринта Габи разтърка очи и се прозя. Огледа се и напипа телефона си. Беше 9 часа. Момичето се разбуди и отметна чаршафите рязко от леглото си. Спомни си за своята мисия. Слезе по стълбите в кухнята, където липсваха две важни фигури. И то какви – майката и бащата на Габи. Слава богу, че поне бяха оставили бележка. Тя се приближи и прочете написаното от майка ѝ. „Скъпа, съжаляваме, че те оставяме вкъщи цели три часа – тук очите на момичето светнаха дяволито и то се подсмихна – но ни излезе малко работа. С обич: Мама”

– Да! – извика Габи. – Отивам до морето.

Но изведнъж млъкна. Притесни се. Все пак за пръв път щеше да бъде сама в дълбокото море. Тя грабна златната люспа. Не, ще успее! Няма да се поддаде на страха си. Ще се гмурне във вълните и ще намери русалките. Момичето с решителни стъпки тръгна към големия плаж. След малко вече бе вътре във водата. Размахваше ръце и крака и се опитваше да влезе по-надълбоко. Съмняваше се, че русалките ще живеят на брега на морето. Габи показа главата си на повърхността, но зрението й се замъгли от нещо червено. Тя затвори очи и се блъсна. Когато отново ги отвори й се виеше свят. Погледна напред и видя червена шамандура. Момичето отново се гмурна и изведнъж пясъкът под краката й изчезна. То изненадано погледна надолу.

– О, пясъкът едвам се вижда! Толкова е далеч. Я всъщност да сляза долу. Може да има нещо, – отбеляза доволно Габи и заплува надолу.

Скоро отново видя песъчливата повърхност и се зае да я разглежда. Дъното бе обсипано с красиви морски звезди и миди. Тук-там проблясваха перли. А наоколо се стрелкаха делфини, цветни риби и хлъзгави медузи. Габи забеляза една по-голяма и сияеща мида. Тя доплува до нея и я отвори. За нейна огромна изненада вътре намери сребърен ключ, обсипан с красиви водни диаманти. Момичето внимателно го взе и от погледа ѝ не убягна как един сив делфин изчезна зад някакъв камък. Този камък беше същият, от който бе изскочила русалката. Габи се приближи и надникна зад него. Там откри голяма дупка, която водеше надолу. Без да се колебае и миг, тя се спусна по нея с разтуптяно сърце. Изплува до края на езерото, в което беше цопнала и подаде глава навън. После изкрещя от страх. Пред нея едно огромно морско чудовище се тъпчеше с корали. То обаче не чу вика ѝ. Беше заето да се храни. Имаше глава и тяло на змия, а също и опашка на гущер. По тялото му имаше дълги, остри, отровни шипове. Но като че ли коралите също бяха отровни…

Постепенно морското чудовище започна да накланя глава и да затваря клепачи. То се строполи на пясъка и захърка. Габи трепереше от страх, докато бавно с нерешителни крачки се приближаваше към него. Трябваше да го заобиколи, за да влезе в двореца, който с красиви порти блестеще зад чудовището. Очите му потреперваха, ноктите дълбаеха в земята, а от ноздрите му излизаха струйки пушек. Момичето го заобиколи и си отдъхна, когато стигна до вратата. Отключи я със сребърния ключ и ето вече бе вътре. Стъпваше по кристално чистия под и се качваше нагоре по стълбите от хлъзгави водорасли, украсени с мидички. Изведнъж от коридора доплуваха две русалки, които хванаха Габи и я дръпнаха към една врата. Сложиха я да седне върху купчина водорасли и я попитаха:

– Как дойде при нас, ти, човешко същество?

Габи погледна напред и видя едно красиво създание, за което обаче със сигурност можеше да се каже, че много прилича на човек. В русите му коси бяха преплетени водорасли и раковини. Опашката му беше дълга 2-3 метра, покрита с блестящи люспи. Лицето му бе снежнобяло с фини червени устни. Русалката отново зададе въпроса си.

– Но вие също сте хора! Просто вместо крака имате опашка – не се сдържа Габи.

– Това е много голяма обида! – сопна се морското същество. – Но какво друго да се очаква от човек.

– Е, Еми? Ти си наред да ми отговориш. Дали да пуснем това нахално момиче, или да му дадем от елексира на забравата, за да забрави за нас? Имаме ли му достатъчно доверие?

– Благодаря, царице на русалките! – едва сега Габи забеляза, че в косата на едната русалка имаше сребърна корона. – Но по принцип на децата може да се има доверие. Според мен трябва да пуснем момичето. Не мисля, че се налага да му даваме от елексира. Но да се върнем на въпроса. Как дойде при нас, ти, човешко същество? – попита Еми.

Габи разказа за всичките си открития, а също и за морското чудовище, което бе заспало.

– Ех, нашият Бролкен! – обади се друга русалка. – За жалост лакомията побеждава разума при него.

– А сега! – обърна се царицата на русалките към Габи. – Обещаваш ли никога да не разказваш за нас?

– Обещавам! – отговори тя.

– Но ако кажеш на някого моментално ти даваме от нашия елексир! – отбеляза студено русалката.

– Да! – потвърди Габи.

– Добре. – завърши речта си царицата на русалките и се огледа. – А вие мои поданици, искате ли тя да си тръгне?

– Да! – хорово извикаха останалите русалки.

– Чудесно! – най-после се усмихна русалката. – Тогава си свободна да си вървиш, мило момиче. Но повече не трябва да идваш  тук, защото е опасно. И за теб, и за нас.

След това я изпрати до вратата.

Момичето развълнувано заплува, когато изведнъж се закашля. Нагълта се с малко вода. Разбра, че магията на люспата е свършила, но споменът за този необикновен ден щеше да остане завинаги. С последни сили Габи изплува на повърхността на морето. Отдъхна си и жадно вдиша от чистия, свеж въздух.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *