Вратата се отвори, след това с трясък се затвори. Две деца излязоха на двора. Митко и Теди го обиколиха целия, но не намериха това, което търсеха. „Това” бяха три малки котета – тигрово, черно-бяло и чисто бяло, и тяхната майка. Децата се отчаяха. Котетата не се виждаха никъде. Да не би да са отишли пак в другия двор? Изведнъж се чу тихо и доволно мъркане. Митко и Теди запристъпваха към малката масичка, вдигнаха покривката и надникнаха.

– Ооо, че са милички! – ахна Теди.
– Сладурчета! – съгласи се Митко.

В щайгата под масата се бяха разположили трите котета и тяхната бяла майка. Тя нежно ги облизваше. Котето с тигровата шарка подаде главичка. После я скри. Сивите му ушички закачливо мърдаха и то скочи върху бялото коте. Но то не остана назад, изтъркаля се до другата страна на щайгата, отръска се и преди тигровото коте да го нападне пак, бялото скочи и го събори. Черно-бялото пък се изплези на сестричетата си и излезе извън щайгата. То се заклатушка насам-натам, защото не умееше да ходи много добре. Майка му неодобрително поклати глава, но остави детето си да опознае двора.

През това време бялото коте реши да приключи борбата с тигровото и също изскочи от щайгата. Котето с тигровата шарка слисано изгледа бялото, помисли , почеса главата си, после се  облиза и реши, че му се играе и хукна към дървото наблизо. Белка, неговата майка, се излегна в щайгата, притвори очи и загледа децата си. Те скачаха, тичаха и се боричкаха помежду си. След като трите котета се наиграха, започнаха да се разхождат, за да опознаят дома си. Митко и Теди им се наслаждаваха.

– Мисля, че трябва да ги кръстим! – обади се Митко.

– Аз ще кръстя двете момиченца – отговори Теди. -Ти кръсти момченцето.

Митко и Теди помислиха, помислиха и се сетиха за три сладички имена. За бялото коте – Лори, за тигровото – Сивка, а за черно-бялото – Тони.

Теди понечи да се обърне, но дочу доволно мъркане. Тя видя, че котетата са заспали. Нямаше какво да правят вече навън, затова с Митко се прибраха, защото родителите им ги викаха за вечеря.

На другия ден, двете деца отново излязоха навън, където котетата вече играеха. След като Белка се нахрани, се настани в щайгата под масата. А щом малките забелязаха това, веднага се пъхнаха в щайгата при майка си, за да сучат. Не я оставиха на мира. Като се насукаха, пак скокнаха да играят. Вече не се гонеха и закачаха само наблизо. Котенцата обикаляха целия двор. Лори беше най-закачлива. Затова за разлика от Тони и Сивка, които обичаха да спинкат, тя често играеше с майка си и тичаше наоколо. Ето защо първа подаде муцунка през външната врата. Но все пак беше малка и не си позволи да излезе. Белка също не ѝ даде, а я върна в щайгата, след което грижовно я облиза, за да я изчисти.

Котенцата сучеха и спяха сладко, когато силен лай ги смути. В съседния двор лаеше куче. Нищо че Лори беше най-закачлива, тя беше и най-плашлива, затова се скри уплашено зад майка си. Но и тя не беше много спокойна. А сред всички котета най-смел беше Тони. Той хареса джавкането на огромното куче и скочи от щайгата, за да влезе в другия двор. Обаче не успя, защото Белка разбра намеренията му, излезе изпод малката масичка и върна котето на мястото му. Съседското куче продължи да лае, докато издра гласа си и млъкна. Тогава майката се успокои и заспа. Тони пък се усмихна дяволито и тихо запристъпва към дървената ограда – единственото нещо, което ги делеше от тъмно-кафявото куче. Котето умееше да се катери, затова ловко скочи на дървото. Следващата му спирка обаче беше столчето в съседния двор.

Малкото коте едва не се преби, когато скочи върху стола. Все пак се опази и продължи към кучето. Още не знаеше, че котките и кучетата въобще не се обичат.Тони си мислеше съвсем друго. „Котките и кучетата са страхотни приятели! Аз ще се запозная със сигурност с това сладко кученце”, поклати глава той. Тогава чу отново лаенето на кучето.

– Ей сега, миличко! – чу се глас от къщата. – Ей сега ще те отвържа.

Котето не разбра какво казва жената, затова седна на земята и облиза коремчето си. В този момент се чу щракване, отваряне и затваряне на някаква врата. Огромна сянка падна върху Тони и той я забеляза. Бавно вдигна глава и съзря над себе си озъбената физиономия на съседското куче. Котето сладко измяука за поздрав, но кучето не подаде лапа, както Тони очакваше, а направо го подгони. Котето затича  по цимента право към полога на кокошките и петела. Разхвърчаха се пера, но за щастие никой не пострада. Тони обаче се стресира от поведението на Роки – така се казваше кучето – и хукна като стрела към вратата на къщата.

В този момент малкото коте съжаляваше, че е напуснало щайгата. То не тичаше бързо, а кучето го наближаваше. Тони си помисли, че къщата е неговото истинско спасение.  Той се насочи към зелената врата. Тя беше леко открехната и котето бързо се шмугна през нея. Кучето пък хукна подире му. С трясък влезе в къщата, залая и отново подгони Тони. Той тичаше, скачаше, прехвърляше се през глава. Кучето и котето преобърнаха зелената къща. Влязоха в последната стая. Тя беше празна, като се изключи самотното отворено прозорче. Роки се приближаваше, Тони отстъпваше назад. Без да се замисли, той скочи през прозорчето. И БУМ!

Котето падна, но върху нещо меко. Беше майка му. Тя бе разбрала всичко, затова бе дошла, за да спаси детето си. До нея беше Роки. Той се зъбеше. Белка съскаше. После котката грабна зашеметеното коте и скочи на дървото в своя двор.

В двора на Митко и Теди цареше бъркотия. Двете деца уплашено търсеха Тони. Малчуганът беше изчезнал! Просто ей така! Теди щеше да се разплаче от мъка, и даже няколко сълзи капнаха на земята. Изведнъж усети как някой дърпа блузата ѝ. Първоначално момичето не обърна внимание, но когато пет малки ноктенца нежно я одраскаха, най-после се извърна. И какво да види?!

– Тони!

Теди веднага спря да плаче и още с намокрени от сълзите бузки прегърна малкото коте. Едва като го пусна, забеляза колко е проскубано.

– Митко, ела! – уплашено изкреща момичето, като видя раните на Тони.

Братът на Теди веднага дотърча.

– Леле! – извика той.

Котето имаше поне десет рани. Половината от тях бяха почервенели от кръв, другите пък бяха по-малки с няколко капчици кръв. Едното ухо на котето беше клюмнало, опашката му се бе превърнала в куп рошави косми, а очите му леко примижваха.

– Бърза помощ! – завика с все сила Теди – бърза помощ! Случи се голям инцидент! Коте! Много проскубано! Идвайте! Бързо! Като светкавица!

Вместо бърза помощ обаче дотърчаха само уплашените родители на Митко и Теди. Момичето много се учуди.

– Вие какво правите тук? – попита то – аз извиках бърза помощ!

Бащата се накани да отговори, но като видя Тони, ококори очи.

– Какво му е станало на котето?

Той се впусна да разглежда раните му, както и да ги лекува, точно като лекар.  А на въпроса на бащата, Белка отговори с ядосано мяукане. Тя подобно на Тони, скочи в другия двор и накара кучето да я подгони. Но котката умело избягваше острите нокти на Роки, а когато стигна до самотната стаичка, посочи прозореца, но не скочи през него, а като стрела се понесе обратно. И преди кучето да успее да я догони, легна на земята като детето си, после скочи и се върна в своя двор. По този начин семейството разбра за белите на Тони.

След няколко дена, Тони вече тичаше сред тревите, закачаше се със сестрите си и нежно ближеше коремчето си. Раните му бяха минали, беше отминала и голямата беля в съседния двор. Съседката лично се извини и обеща преди да развързва Роки, да оглежда двора за котки. След като всичко се забрави, Тони приличаше на малко невинно ангелче, което не е правило никакви бели. Разбира се, ангелчето вече добре знаеше, че котките и кучетата се мразят и винаги се гонят. Добре, но ето какво се случи един ден…

Това събитие ще се помни дълго и от хора, и от животни. В него участваха и трите котенца. Когато станаха на три месеца, майка им им позволи да излязат извън двора, на тротоара, обаче пред къщата на Теди и Митко. Малките се заиграха, Белка легна и ги загледа. Тя не забеляза как един едър и величествен силует се подаде на края на улцата. Той се движеше към котките и облизваше огромната си муцунка. Когато силуетът се приближи, се оказа едно огромно, закръглено, рошаво и черно куче.

Белка го забеляза, стресна се и хукна да бяга. Беше много уплашена. Кучето се облиза като видя трите малки котенца, надвеси се над тях и тъкмо да ги изяде, когато отнякъде се разнесе страховит лай. Кафявото куче изскочи от съседния двор и преди черното да успее да разбере какво се случва, го нападна. Малките котенца напразно разтъркваха очи с лапички и пак виждаха невероятната сцена. Кафявото куче, което подгони Тони преди една седмица и го превърна в разкървавен парцал, сега се опитваше да го спаси! Оказа се обаче, че Роки въобще не бе искал да гони Тони. Но за това по-късно…

Все пак кучето успя да победи другото и то си тръгна намръщено. Роки се приближи до Тони, Сивка и Лори, които се бяха навряли сред храсталаците. Кучето добродушно излая. Ушенцето на Лори едвам забележимо помръдна.

Роки по кучешки се разсмя, което прозвуча като серия от радостни джавкания. После се разлая и взе да обяснява нещо. Това пък се превежда така:

– Ако не знаете, в съседния двор живее черно-бяло коте. То много прилича на това тук, затова го сбърках. Ние с него сме първи врагове. Винаги се гоним. Мисля, че дължа извинение. Вие знаете, че не обичам много-много котки, но това тук – и посочи Тони – е много мило и сладко. Така че, ако позволите разбира се, ми се иска да станем приятели.

Малките котета решиха, че искат. Белка не одобри много намеренията на децата си, но нямаше друг избор, защото Роки й се усмихна сладко-сладко. Майка им поклати глава, после също се усмихна, а накрая позволи на Тони, Лори и Сивка да играят с него и четиримата станаха приятели завинаги.

КРАЙ