Един вълшебен свят
Image by Mar Dais from Pixabay
Никога не съм обичала морето. Имах чувството, че вълните му така красиви и блестящи, могат да се превърнат в големи пенещи се вълни и да ме завлекат навътре.
Един път морето отвлече любимата ми играчка. Бях на пет години. Оттогава повече не съм влизала във водата. Позволявах й само леко да намокря пръстите на краката ми. През повечето време лежах на пясъка. Всички ми се чудеха. Аз обаче си знаех своето. Не влизах в морето и точка.
Един слънчев ден отново си мокрех леко краката и реех поглед в небето. Някой ме опръска с вода. Аз не му обърнах внимание. Гледах си облаците и си мечтаех. Много обичам да гледам към небето и да си мисля за разни неща. Пясъкът се хлъзна под краката ми. Паднах. Тогава виденията, които имах от време на време се сбъднаха.
Вълните бяха съвсем малки, но пред мен се извиха и заприличаха на буреносни облаци. Обвиха ме отвсякъде като мъгла, от която не можех да изляза. Опитах се да се отдръпна, но вместо към брега, отидох към морето. Внезапно се появи течение. Всички хора бързо излязоха и се изпокриха. За мен обаче беше вече късно. Вълните ме завлякоха навътре. И тогава…Потънах. Не можех да плувам. Отчаяно замахах с ръце и крака, но така и не излизах на повърхността. Стигнах пясъка. Паднах на него. А морето ме остави. Настана мъчителна тишина. Скоро въздухът ми щеше да свърши. И тогава пясъкът ме погълна. Отвори се дупка и аз пропаднах в нея. Беше тъмно. Нищо не се виждаше. И аз…дишах? Да! Дишах под водата. Незнайно как. Тя ме носеше нанякъде, а аз не се съпротивлявах. Изведнъж всичко се освети. Намирах се в друг свят. Вълшебен и различен.
Навсякъде се извиваха рибки в различни цветове на дъгата. Където и да погледнех се пукаха мехурчета. На дъното блестяха перли и различни камъчета. Делфини мятаха с опашки. Цветни водорасли се виеха накъдето сварят. Изобщо тук всичко изглеждаше някак вълшебно. Но преди всичките красоти, аз забелязах един друг предмет. Един предмет, който толкова ме изненада, че за малко да изгубя съзнание. Беше куклата. Моята любима кукла. От детството ми. Същата, която бях изгубила. Сега тя беше тук и ме чакаше. Взех я и я огледах, за да се уверя, че е тя. Да, нямаше съмнение. Беше същата. С червеникави коси, красиво лице, покрито с лунички, със сини очи и светлокафяви вежди, извити леко нагоре. Със същата рокличка, вееща се около дребното й телце.
В онзи миг аз почувствах, че цялото щастие на света се е насъбрало в мен. Точно тогава спрях да се страхувам от морето. Това правеше то, когато отвличаше предмети и хора. Взимаше ги, оставяше пясъка да ги погълне и им показваше този вълшебен свят. Аз бях една от тези хора. Аз бях сред избраните, разбрали за това място. И го обичах. Обичах морето. Искаше ми се да бъда постоянно на това място. Беше толкова успокояващо и различно. Обаче въздухът ми щеше да свърши. Когато си казах това, осъзнах, че имам въздух от доста дълго време. Това сигурно беше поредната магия на този свят. Обаче вече трябваше да изляза. Пясъкът сякаш чу желанието ми и ме изведе. Върна ме на брега. Морето му помогна. Щом хората на плажа ме видяха, всички пощуряха. Смееха се, плачеха, радваха се, че съм добре. Но никой не разбра как така изведнъж промених мнението си за морето. Е, щях да им го спестя. Надали някой щеше да ми повярва.
Забелязах обаче едно момиче, което не се чудеше. Стоеше под чадъра си, отпиваше от сока си, но също така ме гледаше многозначително. Изглеждаше загадъчно. Сигурно знаеше за вълшебния свят. Сигурно това момиче също бе преживяло това, което бях преживяла и аз. Възнамерявах в скоро време да го попитам.