Ако някой случайно погледнеше през прозореца, щеше да види малко момиче, отдалечаващо се от жълтия блок с бързи крачки. Щеше да види също и следите от сините му ботуши, отпечатали се ясно в снега. Щеше да види и една прекрасна зимна приказка - едно от желанията на Люси, което тя бе написала рано сутринта с новата химикалка в дневника си.
От дървото се откъснаха няколко листа и полетяха във въздуха. Птичките зачуруликаха тъжно, все едно си вземаха сбогом с гората. След това се издигнаха изящно нагоре и образуваха стрелка, която сочеше наляво. После се разпръснаха и полетяха в посоката, която показваше знакът. Свирукането и чуруликането на птиците бавно заглъгваше. Първите стъпки на сезона Есен се усетиха в купчините листа.
Постепенно морското чудовище започна да накланя глава и да затваря клепачи. То се строполи на пясъка и захърка. Габи трепереше от страх, докато бавно с нерешителни крачки се приближаваше към него. Трябваше да го заобиколи, за да влезе в двореца, който с красиви порти блестеще зад чудовището. Очите му потреперваха, ноктите дълбаеха в земята, а от ноздрите му излизаха струйки пушек. Момичето го заобиколи и си отдъхна, когато стигна до вратата. Отключи я със сребърния ключ и ето вече бе вътре. Стъпваше по кристално чистия под и се качваше нагоре по стълбите от хлъзгави водорасли, украсени с мидички.
На другата сутрин Сами сънувал, че е в огромна пещера, а към него се приближавали огромни мравки. - Спрете, спрете! – викал Сами, докато мравките го бутали и боцкали. - Сами! – викали те. – Сами-и-и! „Брей, знаят ми името”, учудил се той. Изведнъж между главите на мравките се показала и главата на Зайка. - Сами, време е да ставаш! – извикала тя. Сами се стреснал и отворил очи.
И тя тръгна. Заприпка из гората. Бяга по тревичката. И навлезе в гората. Там имаше пъстри дървета, шарени катерички, там беше и цветния бухал. Нуни внезапно осъзна, че се е загубила. От притеснение навлезе още по-навътре в гората. Мама и тати започнаха да я търсят, но не я намериха.