Котето не разбра какво казва жената, затова седна на земята и облиза коремчето си. В този момент се чу щракване, отваряне и затваряне на някаква врата. Огромна сянка падна върху Тони и той я забеляза. Бавно вдигна глава и съзря над себе си озъбената физиономия на съседското куче. Котето сладко измяука за поздрав, но кучето не подаде лапа, както Тони очакваше, а направо го подгони.
И тя тръгна. Заприпка из гората. Бяга по тревичката. И навлезе в гората. Там имаше пъстри дървета, шарени катерички, там беше и цветния бухал. Нуни внезапно осъзна, че се е загубила. От притеснение навлезе още по-навътре в гората. Мама и тати започнаха да я търсят, но не я намериха.
Не последва отговор. Само тихо ръмжене. Аз се огледах. Нямаше нищо. Следващото нещо, което се случи, спря дъха ми. Когато се обърнах назад, към мен се приближаваше огромно сиво куче. Аз пак изкрещях и се закатерих по дървото. Кучето забърза и излая ядосано. То не можеше да се катери. Но изведнъж по лицето му се разля усмивка и то оголи зъби.
Знае ли някой за Вълшебната гора? Който не знае, ще му разкажа за нея. Някой ден може да излезеш в парка с мама и тати. Ще се заиграеш и без да искаш ще тръгнеш към гората. Изглежда малка и всичко в нея се вижда, но...
Едно време всички гълъбчета си имали своя площадка. Бели и черни, сиви и кафяви и така нататък. Белите гълъбчета обичали пързалките, кафявите – люлките, черните – картерушките, а сивите – балансьора. Всички те се забавлявали и били много щастливи.