Не последва отговор. Само тихо ръмжене. Аз се огледах. Нямаше нищо. Следващото нещо, което се случи, спря дъха ми. Когато се обърнах назад, към мен се приближаваше огромно сиво куче. Аз пак изкрещях и се закатерих по дървото. Кучето забърза и излая ядосано. То не можеше да се катери. Но изведнъж по лицето му се разля усмивка и то оголи зъби.
Знае ли някой за Вълшебната гора? Който не знае, ще му разкажа за нея. Някой ден може да излезеш в парка с мама и тати. Ще се заиграеш и без да искаш ще тръгнеш към гората. Изглежда малка и всичко в нея се вижда, но...
Едно време всички гълъбчета си имали своя площадка. Бели и черни, сиви и кафяви и така нататък. Белите гълъбчета обичали пързалките, кафявите – люлките, черните – картерушките, а сивите – балансьора. Всички те се забавлявали и били много щастливи.
Малко червено насекомо лазело по ръката на момичето. Изведнъж то осветило навсякъде. Крилцата му се разтворили и оттам се подала червена лампичка. Наоколо падали камъни и растели прекалено бързо чудновати растения. Джени докоснала едно от тях, за да го разгледа по-добре.
Малката Софи подреждаше весело коледната елха. Слагаше играчките на клончетата и се наслаждаваше на звучните им песни. Нямаше търпение да получи коледен подарък. Искаше да прегърне дядо Коледа и да му благодари, че е направил такава прекрасна кукла за нея. Щеше да го чака вечерта. Сигурно щеше да влезе през комина, после тихо да отвори вратата на стаята ѝ и да сложи куклата до възглавницата ѝ.