На другата сутрин Сами сънувал, че е в огромна пещера, а към него се приближавали огромни мравки. - Спрете, спрете! – викал Сами, докато мравките го бутали и боцкали. - Сами! – викали те. – Сами-и-и! „Брей, знаят ми името”, учудил се той. Изведнъж между главите на мравките се показала и главата на Зайка. - Сами, време е да ставаш! – извикала тя. Сами се стреснал и отворил очи.
И тя тръгна. Заприпка из гората. Бяга по тревичката. И навлезе в гората. Там имаше пъстри дървета, шарени катерички, там беше и цветния бухал. Нуни внезапно осъзна, че се е загубила. От притеснение навлезе още по-навътре в гората. Мама и тати започнаха да я търсят, но не я намериха.
Не последва отговор. Само тихо ръмжене. Аз се огледах. Нямаше нищо. Следващото нещо, което се случи, спря дъха ми. Когато се обърнах назад, към мен се приближаваше огромно сиво куче. Аз пак изкрещях и се закатерих по дървото. Кучето забърза и излая ядосано. То не можеше да се катери. Но изведнъж по лицето му се разля усмивка и то оголи зъби.
Знае ли някой за Вълшебната гора? Който не знае, ще му разкажа за нея. Някой ден може да излезеш в парка с мама и тати. Ще се заиграеш и без да искаш ще тръгнеш към гората. Изглежда малка и всичко в нея се вижда, но...
Едно време всички гълъбчета си имали своя площадка. Бели и черни, сиви и кафяви и така нататък. Белите гълъбчета обичали пързалките, кафявите – люлките, черните – картерушките, а сивите – балансьора. Всички те се забавлявали и били много щастливи.