facebook

Момичето, което сбъдна мечтата си

Момичето, което сбъдна мечтата си

rainbow

И кой каза, че мечтите не се сбъдвали?
Очевидно за Вики разходката по дъгата се оказва напълно осъществима.
Разказът е публикуван в тазгодишния Алманах на ЛТ „Касталия“, на който Стефи е член втора поредна година.


Всичко започна през един прекрасен летен ден, първият от ваканцията и почивката от училище, през който Вики бе решила да се поразходи, за да може най-после да си освободи ума от домашните. Синоптикът бе предсказал, че денят ще е абсолютно, идеално слънчев, без никакви облаци и затова Вики реши да използва шанса си да се разходи.

 Още от малко, момичето се стремеше към необятния свят на небето. Дъгата го впечатляваше най-много със своите шарени багри. Тя ѝ вдъхваше кураж и увереност и Вики много искаше да я достигне. Искаше да се пързаля по нея като по пързалка, да я докосне и усети. Когато я наблюдаваше, сякаш се потапяше в свят на вълшебство и мечти.

 Вики си мислеше точно за това, когато излезе навън. Но докато се наслаждаваше на спокойствието и слънчевото време, съдбата сякаш реши да обори твърдението на синоптика, защото точно в този момент в небето внезапно изтрещя гръм. Момичето уплашено и объркано се заслуша. Нищо не предвещаваше буря, какво се случваше? Един мрачен, черен облак изсипа порой от тежки дъждовни капки, които заляха парка и препълниха с вода басейните. Хората се разкрещяха, затърсиха подслон, а други направо хукнаха към вкъщи. Вики се канеше да направи точно това, обърна се и се втурна към дома си, но внезапно извил се вятър я спря и я дръпна в центъра на бурята. Сякаш искаше да я задържи. Но защо? Вятърът зави още по-яростно и огъна клоните на дърветата, разпръсна листата по земята и вдигна прах. Хората се разкашляха.

– Помощ! – пищяха децата, а ужасените родители се опитваха да ги защитят от бурята.

 Никой обаче не забеляза Вики, която отчаяно се бореше. Дъждът ставаше все по-силен, вятърът също, положението все по-тежко. Прахът образува задушлива мъгла, от която момичето се разкашля. Около него се завихри нещо като ураган с опустошителна сила, предизвикан и създаден от бурята. В далечината от едно бяло облаче плахо и срамежливо се подаваше слънцето. „Моля те, Слънце, изгрей и премахни тази буря” – мислеше си Вики, но звездата не реагира. Скри се зад облачето и си остана там. Момичето трябваше само да се оправя. Опита се да си проправи път през мъглата. Прах влезе в очите му и го заслепи. Сякаш бурята правеше всичко възможно да го задържи. Вики постепенно усети умората, стоварваща се върху нея. Усети изтощението, страха. Долови силата, идваща от урагана. И всичко около нея потъмня. Светът беше само мрак, в който тя бе потънала. Вики сякаш летеше. После изгуби всякакво чувство за ориентация.

 Когато се събуди, от бурята нямаше и помен. Виждаше се само небе до безкрай. Вики плахо пристъпи напред и се огледа. Това не беше светът, който познаваше. Нямаше следа от човешко присъствие, отсъстваше вечният говор, шумът от колите, постройките и улиците. Пътят не бе направен от асфалт. Бе смесица от преливащи се цветове, красиви шарени багри. Момичето се намираше на дъгата. Сподави вика си от изумление и с вълнение я докосна. Беше светла и гладка. Сякаш леко пулсираше, все едно бе жива и разговаряше с  Вики. Момичето продължи напред. В далечината съзря нещо като езеро. Водата бе блестяща и чиста, сякаш извираше направо от дъгата. Около езерото имаше камъни, по които се увиваха лиани и пленяващи с красотата си цветя. Жадна да узнае повече, Вики се затича към изворчето.

 Когато го достигна, ахна от изумление. Пред нея стоеше най-красивото същество, което бе виждала някога. Бе еднорог с прозрачни леки крилца, изтъкани от мечти, надежда, красота. Бе с шарена като дъгата грива, бляскава като звездите кожа и очи мъдри и тъмни точно като необятния космос. Създанието вдигна глава и погледна Вики развеселено.

– Здрасти! – рече й то.

 Момичето стоеше като зашеметено.

– Тук е прекрасно, нали? – забърбори еднорогът. – Знаеш ли, имаш голям късмет. Май си първото човешко същество озовавало се на дъгата. Супер, нали? Всъщност, човешко същество ли си?

 Вики не знаеше какво да каже и смутено, и възхитено все още изучаваше еднорога.

– Ей, да не ти стана нещо? – попита еднорогът. – Да се притеснявам ли? Или просто застопоряването при вида на нови места при теб е обичайно и аз да вземам да свиквам, така ли?

 Вики се поотпусна и се засмя.

– Не – отговори тя, – просто това място е чудесно! Никога не съм била на дъгата и чувството е невероятно!

– Да, така е! – съгласи се еднорогът – всъщност не отговори на един въпрос. Човешко същество ли си?

– Да, идвам от Земята.

– Ти си доста интересен случай – почеса се по гривата еднорогът. – Mисля, че си първия човек на дъгата!

– А ти какво си? – попита Вики, жадна за информация.

– Аз съм създание на дъгата. Помогнал съм за създаването ѝ. Пазя я, закрилям я от тези, които искат да ѝ навредят.

– Но как си я създал? – дивеше се Вики. – Tя съществува от милиони години!

– Да, така е! – намигна загадъчно еднорогът. – Но и аз не съм първа младост.

 Вики удивено го наблюдаваше.

– Роден съм заедно със Земята. Създанията на дъгата не могат да умрат. Те живеят вечно, защото тя им дава нестихваща енергия.

 Чак сега Вики разбра защо ѝ изглежда толкова мъдър. Еднорогът бе видял много неща през своя дълъг живот.

– И като се замисля – замисли се наистина той, – съм твърде малък. Има еднорози живели повече от… като цяло много дълго. Няма защо да те занимавам с огромни числа.

– А има ли още създания на дъгата? – попита Вики.

– О-о-о, има десетки – заобяснява еднорогът, – под всякаква форма, а някои и абсолютно нетрадиционни. Чувала ли си случайно за бляскав гущер? Но както и да е. Виж какво, времето ти свършва. Няма как да си разправяме истории вечно.

– Времето ми свършва? – повтори неразбиращо Вики.

– Да, да – отвърна нетърпеливо еднорогът. – Времето на дъгата за човешко същество като теб е ограничено. И твоето почти свърши. Трябва да тръгваш! Ще се видим отново.

– Но какво да направя, за да се кача пак на дъгата? – замисли се Вики.

– Ще разбереш! – отговори загадъчно еднорогът и я побутна. – Когато времето дойде, чудото само ще се появи!

 Той говореше за бурята. Побутна Вики още малко. Тя осъзна, че е на ръба на дъгата.

– Какво правиш? – извика паникьосано.

– Така ще се прибереш на земята. Спокойно, няма да паднеш – добави, когато видя недоверчивия поглед на Вики, – по-добре, отколкото времето ти да свърши и да се изпепелиш, нали?

 Момичето реши да му повярва. Обърна се и скочи към нормалния свят на земята. То бе сбъднало мечтата си. Вярата, увереността и надеждата, че ще успее, му бяха помогнали да осъществи желанието си. И докато летеше обратно към парка, а вятърът закачливо свиреше в ушите й, Вики почувства, че това бе първият, но не и последният й път на дъгата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *