facebook

Самотното врабче

Самотното врабче

sparrow

Най-после наближил дългоочакваният ден. Първите слънчеви лъчи огряли клоните на голямото кестеново дърво и разбудили обитателите му от сладък сън. А те били едно малко врабче със своите майка и татко. В къщата им на дървото настъпила суматоха, защото врабчето за пръв път щяло да ходи на училище. Днес щял да бъде първият му учебен ден. Обаче малкият врабчо се притеснявал, а за това си имало причина. Той нямало да учи като другите врабчета във Врабчовото училище, а в училището на лястовичките. За жалост се оказало, че тази година врабчетата са много и нямало да могат да поберат всички във Врабчовото  училище, затова приели врабчето в училището на лястовичките.

Врабчо обаче нямало как да остане вкъщи, затова се примирил и се запътил за първия училищен ден. Когато малкото врабче влязло в училището, направо му се замаяла главата. Никъде не се мярвала сива перушина, навсякъде се виждали само лястовици.

Врабчето плахо пристъпило насред гъмжилото от ученици, но веднага след като го видели, лястовичките побързали да се отделят от него. Милият Врабчо се натъжил. Той подозирал, че ще стане нещо такова. Обаче от сърцето му паднал камък, когато видял една черна лястовичка с бяло петно на шията, да го гледа състрадателно и бавно да се приближава към него.

Лястовичката не се интересувала от това, че врабчето е малка и различна птица, че не е лястовица като другите. Тя искала да се сприятели с врабчето, защото имала добро сърце. И вместо да се държи надменно с по-малките от нея птици, тя обичала да им подава ръка и да им се усмихва.

– Здравей! – казала лястовичката, като се приближила към врабчето.  – Виждам, че не ти е много хубаво тук с всички лястовици, които не те и поглеждат.

Врабчо тъжно навел глава.

– Аз обаче не съм дошла тук да ти се подигравам, че си различен от нас – продължила лястовичката, – а да се сприятеля с теб. Казвам се Белатрикс.

Изведнъж Врабчо чул гласове. Той и лястовичката се обърнали. Към тях се приближавала група лястовички.

– Белатрикс, търсихме те навсякъде – провикнала се една черна лястовица, а след това примигнала критично.  – И, ооо!

Тя бе забелязала Врабчо.

– Как може да си говориш с него? – попитала черната лястовица.

Белатрикс се снишила под погледа й.

– Не очаквах такова нещо от теб. Хайде, идвай! Закъсняваме за час!

Белатрикс погледнала тъжно към врабчето, но се примирала и тръгнала. Врабчо изгубил всякаква надежда, че ще намери приятели. Той се втурнал по коридора, защото се страхувал, че лястовичките ще видят сълзите в очите му.

През следващите дни Врабчо се държал много по-сконфузено от друг път. Мисълта, че заради група нахални лястовици бе изгубил надеждата да се сприятели с Белатрикс, не го напускала. Самотното врабче намръщено пишело в тетрадката си, начумерено отговаряло на учителите, а в повечето случаи отговорите му били грешни. А в междучасията направо фучало по коридорите, за да излее гнева си.

Един ден обаче, както през глава тичало на двора, едвам не се блъснало в някого, който избегнал сблъсъка, като приклекнал и допълзял до стената. Този някой бил черна лястовица с бяло петно на шията.

– Белатрикс! – радостно извикало врабчето.

Белатрикс се стреснала като чула името си и погледнала разтревожено към врабчето, но след това се усмихнала.

– Здравей! – рекла тя, а после се приближила повече. – Съжалявам, че тогава не останах при теб, за да се запознаем. Ако мислиш, че сега не е късно, моля те, кажи ми името си.

Врабчето ахнало! Както с дни не се хранело и отказвало да яде, защото не било гладно, изведнъж апетитът му се върнал. „Така значи – помислил си Врабчо. – Белатрикс още иска да станем приятели. Значи има поне един тук, който не ме мрази, а напротив, иска да се сприятели с мен!”

Врабчето погледнало с невярващ поглед Белатрикс, която стояла на мястото си и по погледа й се разбирало, че държала на своето.

– Врабчо – бавно промълвило врабчето. – Врабчо ми е името.

Лястовичката се усмихнала. Врабчо също се усмихнал. И тогава разбрал. Не било нужно да казват нищо повече. Взаимната им усмивка била знак, че приятелството им щяло да бъде вечно. От този ден врабчето не идвало с нежелание на училище, защото знаело, че там го чака верен приятел. Да, той бил един, обаче истински.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *