На гости на Важните

Лора се приготвила за път. Взела със себе си достатъчно магически предмети. На тръгване майка ѝ ѝ дала малко цвете и ѝ казала да го стисне и да каже на глас къде иска да отиде.

– В дома на Важните! – казала радостно Лора.

Земята под краката ѝ изчезнала, а заедно с нея изчезнало и цветето. Ами сега? Как щяла да се върне? Решила сега да не мисли за това, а просто се носела уверено, докато най-после отново усетила земя под краката си.

Била стъпила върху красиви каменни плочки, а пред нея блестял огромен дворец. На входа му стоели на стража две каменни човечета, които държали мечове.

Лора точно се канела да мине под мечовете, когато човечетата изведнъж клекнали. При клякането се издал силен звук. Първоначално на нея ѝ се сторило много смешно, такъв голям дворец, а пък такива малки човечета за стражи и то каменни. Сега обаче въобще не ѝ било до смях. Разбрала за какво са човечетата. Те ставали, клякали, огъвали се, но не позволявали на Лора да премине, като в същото време вдигнали толкова много шум, че събудили Важните. Децата гневно станали от леглата си, спрели човечетата и се приготвили да хванат натрапника.

Без да губи време Лора прескочила мечовете и се втурнала в двореца. Нямала какво друго да направи, защото навън Важните щели да я обградят и нямало да си тръгнат, докато не я подразнят достатъчно. Тя се втурнала към асансьора, но щом влязла, съжалила за постъпката си. Нали така щяла да иде право при тях. Дори и да не натисне никое копче, все някой от Важните щеше да се качи и да я хване. Но тя се сетила за това твърде късно. Била в капан.

– Защо влязох в асансьора, – шепнела си Лора, – защо, защо?

Асансьорът се отворил и тя се озовала в стаята на Елизабет, момиче от Важните. Нея обаче я нямало. И слава Богу! Изведнъж вратата се отворила и вътре влязла Елизабет.

– Коя си ти? – попитала тя. – Какво правиш тук? Защо ровиш в чужди вещи.

Лора била взела книга и тъкмо била почнала да чете.

– Аз съм Лора! – паникьосано отговорила тя. – Хареса ми книгата и исках да почета.

– Това не е оправдание! – изкрещяла Елизабет. – И аз мога да вляза в стаята ти и да почна да ровя. Знам къде живееш!

– Не отиде ли навън, когато чу звуците? – не спирала да пита Лора. – Не отиде ли да видиш кой е там?

– Престани да ми се подиграваш – заковала я Елизабет. – Разбира се, че отидох, но се прибрах, защото не видях никой. А ето къде си била, крадла такава! Я, какво е това?

Тя видяла пръчката, която проблясвала от раницата на Лора. Мигом я грабнала и я хвърлила през отворения прозорец.

– Нямаш нищо, с което да се предпазиш от нас – изкикотила се тя и затворила прозореца, след което го заключила, – нито къде да бягаш!

Елизабет излязла, затворила вратата след себе си и заключила и нея. Лора тревожно погледнала през стъклото на прозореца. Едвам съзряла пръчката си на покрива на една къща. Отчаяно заровила в раницата си за други предмети. Открила един чадър, взела го, след което го оставила.

– И да имам магически предмети, надали ще успея да направя нещо, преди да дойдат Важните! – промърморила тя.

Изведнъж чадърът се осветил. Наоколо станало толкова светло, че Лора затворила очи. Когато светлината изчезнала тя отворила очите си. До нея имало ключ. Грабнала го и отворила прозореца, седнала на перваза и заровила отново в раницата си. Извадила едно одеяло. То се вдигнало и я понесло отвъд края на прозореца. Изведнъж вратата се отворила и там влезли всички Важни, но от Лора нямало и следа, само отворения прозорец.

– Няма как да е излязла, освен ако не е тайна магьосница – в очите на Елизабет се появила злоба.

Лора се носела из облаците. Била щастлива, но едно нещо не ѝ давало мира. Пръчката! Къде се била изгубила? Както си летяла, одеялото се плъзнало изпод краката ѝ, полетяло нанякъде и изчезнало. Лора  погледнала облаците пред себе си. Те се носели и я заобикаляли.

– Какво е това?

Тя се пресегнала към един облак … и се мушнала в него. Била видяла нещо да проблясва.

Вътре в облака било тъмно и студено. Лора разтворила раницата и взела нещо, което не се виждало. Изведнъж то се осветило.

– А, да. Това е чадъра! – отдъхнало си момичето.

Когато светлината изчезнала, се появила свещ. Лора прибрала чадъра и си осветила със свещта. Пред нея имало огромна къща, много по-голяма от облака, в който била влязла. Видяла стълби и слязла по тях. В стаята имало масичка, а върху нея пиле с ориз, салата от домати и краставици, ядки, сушени плодове и шоколадова торта. В стари чашки бил сипан сок от ягоди. Лора не издържала и се нахвърлила върху храната. Така се била унесла, че забравила за нещо. Вътре може би живеел някой, а тя като крадец се промъкнала в къщата му.

Яла, яла, всичко изяла. След като добре се натъпкала, се затътрила нагоре по стълбите. Вратите скърцали. Лора вървяла и си осветявала със свещта. Изведнъж от нищото изскочил облак. Той я огледал сърдито и я нахокал:

– Ти влизаш в чужда къща. Защо? Тя не е твоя. Моя е! Сега ще трябва да преминеш през три изпитания. Само да знаеш, че никой не се е връщал след второто. Това значи, че никой не е успял. Това значи, че и ти няма да успееш, защото си като всички други!

„Разбира се, че съм различна от другите! Той подиграва ли ми се?”, помислила си Лора.

– И сегааа! – облакът щракнал с пръсти и изчезнал. – Няма да ти помагам! Ще ти кажа само, че първото изпитание е да излезеш от ямата!

Една плочка под краката на Лора се завъртяла и тя пропаднала!

Следва продължение…