Да победим Важните

Там било още по-тъмно и студено.

– Добре, но къде е свещта? Тя изчезна, няма я! – Лора се заоглеждала наоколо.

Тя напипала стената и започнала да ходи като плъзгала ръката си по нея. Изведнъж нещо светнало. Лора погледнала и се затичала натам. Това бил изхода от ямата. Вратата му се затваряла и отваряла, момичето погледало малко и изведнъж СКОК! Изскочила, точно когато вратата се отворила.

– А сега –  диктувал облакът, – премини морето на един дъх. Още щом скочиш, няма да можеш да стигнеш повърхноста, затова не си губи времето да опитваш.

Лора погледнала изражението си във водата. Поела дълбоко дъх и скочила. Погледнала нагоре. Повърхността се отдалечавала. Лора заплувала и се почувствала като русалка, докоснала двата си крака и заплувала точно като русалка. След два часа плуване тя започнала да се унася от умора. Точно тогава видяла надпис „ФИНАЛ” и заплувала с последни сили натам. Докоснала надписа и водната повърхност мигом се приближила. Лора дълбоко си отдъхнала.

– И сега – отново заговорил облакът, – ще видиш огромен октопод. Той няма да те пусне да минеш, но това е единствения изход.

Лора закрачила бавно по пътеката пред нея. От нищото изскочил октопод, който бил по-голям и от самия облак. Размахал страшните си пипала и посегнал към момичето. Тя обаче се плъзнала между краката му и побягнала. Тогава октоподът сложил едното си пипало на пътя й, а с друго се приготвил да я хване.

Тя бързо свила наляво и се скрила в храстите.

– Не съм очаквала, че ще е толкова трудно! – помислила си тя.

Изведнъж една оса прелетяла близо до Лора и тя от страх изкрещяла. Октоподът чул това и заобиколил момичето с пет от пипалата си. Тя докоснала едното и се задърпала към финала, но усетила, че не може да се движи.

– Това лепне! – крещяла тя. – Лепне! Ох, лепило по пипалата ли имаш, чудовище?

Докато се дърпала, облакът се въргалял по земята от смях. Чудовището я обгърнало с другите си пипала и я повдигнало нагоре. Тя се мятала и крещяла, но нямало кой да я чуе. Изведнъж долетяла друга оса. Лора още повече се замятала като я видяла, но осата не искала да ужили нея, а октопода. Тя се втурнала към главата му и го убола. Октоподът изкрещял, а от очите му потекли сълзи от болка. Те закапали по пипалата му и Лора се спуснала надолу по едно от тях.

– Няма време за губене – пеела си тя. – Към финала!

Лора се запътила натам, а облакът я гледал втренчено с чаша в ръка, докато чудовището напразно се опитвало да я хване отново с пипалата си. Те се плъзгали по нея, но не залепвали. Тя пресякла финала и тежката врата се затворила след нея.

– Край – казала си Лора и усмихнато потеглила към къщата на облака, а той все така стоял с чашата в ръка.

– Защо стоиш така? – попитала смеейки се тя.

Облакът не отговорил.

– А? Защо? – не спирала да пита тя. – Кажи ми, моля те!

– Защото ти направи чудо! – едва проговорил той.

– Така е – скромно отвърнала Лора – Искам да победя Важните, но май много се отдалечих. Ти чувал ли си за тях?

– Да, знам ги! Че кой не ги знае? – той оставил чашата си на масата. – Едно време живеех близо до техния дворец, но те ме дразнеха и аз избягах тук. Значи искаш да ги победиш? Добре. Ами… Те живеят долу, но ти няма да ги намериш, защото града е много голям. Затова ще ти дам това.

Той подал на Лора чашата си и ѝ обяснил, че тя е магическа и само трябва да затвори очи докато я държи и да каже къде иска да отиде наум.

– Благодаря! – Лора си взела довиждане с облака, излязла от дома му, затворила очи и обгърнала чашата с ръце.

Следва продължение…